Лора Лазар - Огненото разпятие

С благодарност към студентите по химия от СУ „Св. Климент Охридски“

Димът се разтопи в мъглата и сив покров полегна върху склона. Въздухът се разигра и подбутна надолу към шосето мириса на изгоряла плът. Смрадта прекърши съня му, завъртя се около него и отново потегли нагоре към хълма. Стоеше в ниското - сам и изоставен. Доплака му се.

- Оги, какво правиш тук? - дочу отнякъде познат глас.

- Сънувам - отвърна тихо Евлоги Аладжов, без да се озърта.

- Не е сън.

Сега Евлоги се обърна по посока на гласа. През провлачените нишки на мъглата се промуши неговият приятел Никола Угаров - едър, но не пълен, а мускулест човек, облечен в пожарникарска униформа. Димът от склона е запечатал очите на Никола и искриците в сините му зеници са скрити зад тази сивкава лента, помисли си Евлоги. Пожарникарят махна каската, косите му изскочиха с лекота и щръкнаха в различни посоки - лъскави и с цвета на прясноизорана угар. Но светлоотразителните ленти по пожарникарската униформа дразнеха, защото нарушаваха приглушения колорит от млечносив фон, през който си пробиваха път неравни петна от тъмна охра и сиена печена, примесени с титанвайс. Бе призрачно, донякъде живописно, но бързо доскучаваше.

Никола Угаров се приближи до приятеля си и застана редом с него. Попита го с поглед, вперен някъде по склона:

- Видя ли ужаса отсреща?

- Зашеметяващо! - отвърна Евлоги и дори потрепери от възбуда. - Толкова неочаквано стана! Тъмнило, ужасно тъмнило, а след завоя... Шофьорът на автобуса рязко наби спирачки и... Тогава го видях... - Той притвори очи, преди да продължи: - Огнен кръст разкъса черното було на мрака... Появи се от нищото... Бе единственият образ между небето и земята... Пламъците се радваха, че са се освободили от мрака... Сиянието им проби нощния похлупак, тръгна към гората и накара дърветата да тръпнат в очакване. Силуетите им се раздвижиха зад пламъците на огъня... А после...

- Какво стана после? - попита го приятелят му, като леко го побутна с лакът.

- Не го видях ясно, но усетих, че има човек на кръста... - Евлоги тръсна глава и промълви: - Трябва да го нарисувам!

- Ти си луд!

- Огнено разпятие... Художникът отново притвори очи. - Огнена смърт в мрака...

- Мъченическа смърт! - каза пожарникарят. - Опомни се!

- Но вдъхновява - прошепна той.

- Искаш ли да видиш какво е останало от човека? - ядоса се Никола Угаров.

- Мразя мумиите! - Евлоги Аладжов погнусено поклати

- Още по-гадно е...

- Но огънят...

- Страшен е - прекъсна го пожарникарят.

Оги само поклати глава в знак на несъгласие. Никола се огледа - колегите му вече бяха готови за връщане, тъй като пожарът бе бързо угасен. Няколко полицейски автомобила и една линейка задръстваха прохода „Боаза“ и движението по пътя бе затруднено. Скоро пожарникарите щяха да отстъпят място на полицаите, чиято работа тепърва предстоеше. Никола неочаквано се сети:

- Ти не трябваше ли да си още в София? Какво стана с изложбата?

- Връщах се, когато видях...

- И слезе от автобуса?

Евлоги Аладжов само кимна, приятелят му го изгледа изненадано, преди да изкрещи:

- Цирк ли искаше да гледаш?

- Не, не! - дръпна се назад художникът и погледна Никола. - Не разбираш ли? Беше едновременно и зловещо и божествено!

- Ти си луд! - повтори пожарникарят.

- Не съм. Старецът така е решил да завърши живота си - убедено изрече Евлоги Аладжов. - Зрелищно и незабравимо... Да усети Христовата смърт...

- Какъв старец? - не го разбра приятелят му.

- От огненото разпятие.

- Откъде знаеш, че е старец? - попита Никола Угаров.

- Видях го вчера, когато пътувах за София.

- Пеша ли идваше насам?

- Не. Защо пеша? - учуди се Евлоги. - Беше в същия автобус... Каза, че отива на среща със смъртта... Странно, нали? Затова го запомних.

Огненото разпятие от изминалата нощ бе пред очите му, но той беше наясно, че все още не може да го нарисува. Не познаваше огъня, не го усещаше... Трябваше да започне от чистите цветове - кармин, цинобър, оранж, кадмиева жълта, и постепенно да търси безкрайните нюанси на огнения букет, докато го принуди да живне от мазките на четката.

Евлоги Аладжов пристъпи в ателието, вратата жално проскърца зад гърба му, хлопна и го обви в плътен мрак. Направи две несигурни крачки до шкафа, отвори първото чекмедже и извади лист хартия. Усука я и едва тогава щракна със запалката. Разлюля хартията в тъмнината, огънят бързо я обхвана и изпепели. Не успя да проследи докрай извивките на огнената диря. Трябва да опита отново. Тъкмо поднесе запалката към листа, когато чу лек шум зад себе си, а после дрезгав глас промърмори: