Лора Лазар - Огненото разпятие

- Как да открия този човек само по профила му?

- Ако имаше досие... - подхвърли партньорът му.

- И колко бързо надраска стареца! - изненадано произнесе Донов.

- Нарисува - неволно го поправи младият мъж. - За Евлоги Аладжов пише, че е млад, но талантлив художник...

- Къде пише?

- В нета. Вчера е открил самостоятелна изложба в София. А е по-млад от мен! - възхитено изрече Радо.

- Ти откога рисуваш? - изумено го погледна шефът му.

- Искам да кажа, че го е споходила ранна слава.

- Да не му завиждаш?

- Ако можех да рисувам...

- Прочети ми показанията на художника!

- Пак ли? - измъчено простена младият полицай, но взе втория лист и започна: - „Вчера пътувах за София...

- Само диалога между стареца и шофьора!

- „Шофьорът го попита: „Къде в тази пустош?“ - „Знам аз къде отивам, знам...“ - „Къде?“ - „Тук ме чака, тук...“ -„Изгората ли?“ - „Не, смъртта.“ - „Защо тогава не взе някой селски автобус?“ - „На този трябваше да се кача.“ И старецът слезе близо до мястото, където после видях огненото разпятие...“

- Старецът е знаел, че ще умре - заключи Донов.

- Но дали е предполагал как?

- Едва ли... - промълви Мишената.- Вярваш ли в твърдението на Евлоги Аладжов?

- Че е ритуално самоубийство ли?

- Да.

- Не - категорично отсече Радо. - Трудно осъществимо е. Първо трябва да забиеш кръста, после да се полееш с бензин... Полицаят се опита да си го представи образно. - А след това да се овържеш около кръста...

- Но как точно да стане? - продължи комисарят. Как ще се провесиш на кръста, ако наоколо няма стол, на който да се качиш? Или поне скала, по-голям камък?

- И ако си овързан около кръста с разперени ръце, кой ще драсне клечката?

- Може сам да щракнеш запалката - досети се шефът му.

- Убийство е - уверено изрече младият полицай. - Не можеш да държиш запалка в ръце, докато се овързваш около кръста.

- А ако си я сложил в джоба, няма как да я извадиш и запалиш.

- Убийство е - повтори партньорът му.

- Спор няма - съгласи се Мишената. - Но много зрелищно, юнако... Това ме притеснява..

- Защо? Вероятността да мине някой автомобил оттам е минимална, но все пак съществува. Панаир от зрители едва ли може да се събере, тъй като е било към три сутринта.

- Малко ли зяпачи видя на шосето? - раздразнено попита комисарят. - Вече разнасят легенди из града...

- По-важното е друго - продължи Радо. - Какво е правил старецът почти деветнадесет часа на местопрестъплението?

- Ако пожарникарите не бяха отъпкали околността... изръмжа отново комисарят.

- И защо жертвата не е отишла до мястото с градския автобус? От обръщалото до завоя са около двеста метра...

- Защо е трябвало да се качи на автобуса за София? - допълни и Мишената.

- „На този трябваше да се кача“, цитирам - бързо изрече Радо.

- Така му е било наредено...

- Но от кого?

- Ако разберем, сме хванали убиеца каза уверено комисарят.

- И защо точно на този автобус?

- За да запомнят пътниците ситуацията.

- Но ако никой пътник в автобуса не беше от нашия град? Щяха да пристигнат в София и да забравят за откачения старец...

- Провери кои са били пътниците оттук - нареди Мишената.

- Искаш да кажеш, че зрелището е подготвено за някой от тях?

- Знаем името само на един...

- Евлоги Аладжов - завърши Радо.

Камелия Аврамова се наведе, измъкна бутилката с водка от бюрото и тъкмо да си налее отново, когато на вратата плахо се почука. Ядоса се, но бързо успя да се овладее. Остави бутилката в шкафа и отговори:

- Влез.

През леко открехнатата врата надникна портиерът бай Коста - висок и хилав мъж, който винаги ходеше приведен, с олесяло теме, което удължаваше лицето му. Очите му бяха хлътнали навътре и създаваха усещането за дебнещо животно, което може да те нападне изневиделица. Нямаше му доверие, но още не бе намерила повод, за да го уволни.

- Госпожа, ще тръгвате ли скоро? - попита той.

- Имам още работа - Камелия Аврамова отговори бързо, като присви устни. Мразеше това обръщение, но не успя да се пребори с махленския речник на портиера.

- Добре тогава - съгласи се примирено възрастният човек. Ще изчакам долу...

- Обиколи ли етажите?

- Всичко е наред, госпожа!

- Тогава върви, но заключи външната врата! - нареди му тя.

Бай Коста бързо затвори и тя чу провлачените му стъпки по коридора. Сега спокойно извади бутилката, наля си пълна чаша и я изпи. Облегна се върху стола и запали цигара. Топлината на алкохола я обгърна и й донесе жадуваното спокойствие.