Лора Лазар - Огненото разпятие

- Нищо няма за крадене.

Евлоги застина. Горящата хартия докосна пръстите му и той я пусна.

- Ще подпалиш всичко! - извика отново гласът, избута го настрани и настъпи догарящия край на белия лист.

Художникът отстъпи назад и светна. Пред него стоеше мръсен старец, облечен в поизносено расо. Съвсем дребничък, с дълги, побелели коси.

- Не приличаш на крадец - завъртя се старецът около него.

Не му отвърна. Не можеше да мисли.

- Можеш ли да говориш? - загледа го с интерес натрапникът.

Оги само кимна.

- Какво правиш и ти тук? - попита възрастният мъж.

- Какво? - едва сега проговори художникът. - Аз съм... Това е моето ателие... Ти как влезе?

- Беше отключено.

- Не - отрече Оги.

А може би не помнеше. Бе идвал в ателието преди седмица. Тогава натовариха картините за изложбата в София. В суматохата може да е пропуснал да заключи. Огледа се - всичко изглеждаше на мястото си.

- Няма да спорим - сви рамене старецът. - И аз не съм крадец...

- Кой си тогава? - прекъсна го нервно художникът.

- Аз съм Гого Хисарски - подаде ръка възрастният мъж, като поизправи рамене. - По рождение съм Гeopги, ама отдавна никой не ме е наричал така... Всички ми викат Гого.

Оги машинално се здрависа с него и веднага попита:

- Какво търсиш тук?

- Подслон.

- Скитник ли си?

- Не, пътник...

- Закъде си тръгнал?

- Просто пътувам - троснато отвърна Гого Хисарски. Приближи се до ъгъла, наведе се и взе износена раница от груб брезент. От нея изпадна малка, но дебела книга.

- Четеш? - изненада се художникът.

- Библия - смутолеви старецът.

- Да не си пътуващ проповедник?

- Пътувам, но не проповядвам...

- Загуби вярата си из пътя? - усмихна се художникът, вече напълно спокоен.

- Не - поклати глава Гого Хисарски. - Млад си, затова не разбираш...

- Какво?

- В края на пътя всеки търси вярата... - Старецът колебливо отвори вратата на ателието.

- Чакай! - спря го импулсивно Оги.

- Някакво предложение ли имаш? - Гого Хисарски се извърна към художника.

- Не знам - обърка се той.

- Е, тогава да вървя...

- Искаш ли да те нарисувам? - неочаквано попита художникът.

Старецът отново го погледна и несигурно попита:

- А ако ми вземеш душата?

- Не те разбирам.

- Ако душата ми влезе в картината ти, ще умра, нали?

- За първи път го чувам - изненада се Евлоги Аладжов.

- Млад си, затова...

- Е? — в очакване попита Оги.

- Защо не? - повдигна рамене Гого Хисарски. - И без това съм в края на пътя си...

Комисарят от отдел „Убийства“ Михаил Донов, когото всички наричаха Мишената, изучаваше през прозореца мрака навън. Едрата му фигура стесняваше допълнително пространството в малкия кабинет. Той наближаваше четиридесетте, лицето му бе с грубовати черти, които се смекчаваха само когато се усмихнеше; тогава кафявите му очи излъчваха топлина. Но това беше рядко и само в присъствието на много близки хора - на съпругата му Мария, и особено на малката му дъщеричка, носеща името на майка си. Всички в полицията се учудваха, че Мишената е верен на жена си, но малцина бяха наясно, че той все още е луд по нея.

Неговият партньор Радослав Ангелов привлекателен млад мъж около трийсетте, бе подпрял с ръце главата си и клюмаше върху бюрото. Той бе определян дори и от колегите си за хубавец - висок над метър и осемдесет и пет, строен, трениращ редовно във фитнеса на полицията, с къдрава кестенява коса, кафяви очи и бяло лице. Но полицаите често го поднасяха заради неудачите му в любовта.

Двамата работеха заедно от дипломирането на Радо и вече бяха разрешили няколко трудни случая. Припряността, мнителността и дори безцеремонността на Мишената контрастираха на уравновесения характер на колегата му.

Младият полицай не само бе свикнал с трудния характер на шефа си, но и не се страхуваше да му се противопоставя. Всеки ценеше мнението на партньора си, а когато разсъждаваха на глас, можеха дори да довършват изреченията, започнати от другия.

- Дълъг ден, шефе... - подхвърли Радо Ангелов с надеждата, че комисарят ще разбере намека му да си тръгнат.

- Сега се смрачава бързо - отвърна Мишената и се облегна назад. - Денят е кратък, юнако!

- Добре - съгласи се неочаквано бързо Радо. - Но вече двадесет часа тъпчем на едно място...

- Не ние. Пожарникарите отъпкаха всичко... - недоволно изръмжа комисарят.

- Утре...

- Дай ми рисунката на художника! - прекъсна го шефът му.

Радо подаде един от двата листа, подредени един до друг на бюрото. Комисарят се вгледа за пореден път в скицата и каза: