Мариана Тинчева-Еклесия - Докосване до мечта

Когато бях дете, в празнични дни моята набожна баба ме водеше в храма „Св. Троица“ в Плевен и аз се пленявах от рисунките върху стените. Най-много ми харесваше майката в скута с дете, озарено от светлината на звезда, а наоколо пастири. Баба казваше, че това е детето Иисус, родено с новата Витлеемска звезда, която мъдреците видели, затова дошли за се поклонят… В шестгодишната ми глава стенописът оживяваше с красота и истини, каквито баба ми навярно не подозираше. И други рисунки върху стените виждах, но не разбирах добре. Когато сочех с пръст и питах какво е това, баба казваше да не говоря, да не преча на хората, защото всички богомолци в храма трябва да мълчат, а на момичетата и жените е забранено за говорят! Едва тогава забелязах, че облечените в блестящи дрехи свещеници в олтара наистина са само мъже, те говорят и пеят нещо неразбираемо, но не знаех защо е така.

Баба каза, че е тайна, за която дори нямам право да питам…

През 1986 г. бях на 36, когато започнах да пиша романизирана биография за първата българска учителка Анастасия Димитрова, отворила училище за момичета през 1841 г. в епохата на българското възраждане. Тогава с изумление открих, че допреди век и половина на момичетата из Османската империя е било забранено да получават грамотност по светски науки, тъй като девическото просвещение се считало грях; следователно знанията на девойките по свещена история, география, смятане били срамота! После с недоумение съзирах как непросветените хора на Плевен заключили с голям катинар килията на храма „Св. Николай“, където било училището, върху вратата написали, че даскалицата е безбожница! Дори и така, плевенското училище за момичета — отричано, охулвано и събаряно, продължавало да съществува, защото вече мнозина прозирали: майката е най-първа учителка на децата.

Как ще просветлява невръстни чеда, ако тя самата е безбуквена и неграмотна?…

Бях на 46, в края на богословското си образование, когато по нелепа причина се наложи да прекрача прага на олтара във време, когато малката църквица „Св. Николай“ в София беше препълнена с богомолен народ за храмовия празник. Свещеникът четеше молитва за петохлебие в центъра на храма, а клисарят в олтара сгъваше шумящи хартии, които дразнеха присъстващите. Четящият няколко пъти помоли някой от нас да каже на човека в олтара да спре шума, но никой не тръгна.

Тогава отидох до олтарните двери, извиках към възрастния мъж, но той не чуваше. Направих съдбовната крачка, като прекрачих в Светая светих и чух всеобщ възглас на негодувание — жена в олтара пред очите на всички? В първия миг не осъзнах грешката си, но когато един певец от клира ме нарече „Безбожница!“ и ме прогони заради своеволието да вляза в олтара, напуснах бързо с чувство за непреодолима вина.

Възрастна богомолка дори ми предрече, че ако не постя и не се изповядам за греха, до три дни ще умра! Една седмица не посещавах лекциите в богословския факултет заради случая в „Свети Николай“. Грях или не, вече съзнавах, че трябва да се смиря и да приема онова, което в Православната църква се нарича канон — жената няма право да свещенодейства, да проповяда от амвона, да поучава в храма. Толкова! Щом правилото е установено от традициите, трябва да приема, че е необходимо. Но случаят се разчул бързо. Преподавателят по литургика в Богословския факултет съобщи пред всички студенти уж случайно: „Една жена е влязла в олтара на храма «Св. Николай» по време на служба. Може би тя иска да стане епископ?“

Наведох глава и стиснах устни, защото разбирах, че става въпрос за мен. И всички се досетиха за какво непростимо деяние, извършено от мен, става дума. Въздържах мъката си; само отправих очи към стената, където беше иконата на Иисус Христос, и мислех: „Господи, Ти знаеш, че изобщо не искам да стана свещеник или епископ; не искам да влизам в олтара и да говоря в храма. Но нима всичкото притеснение е само защото съм жена?“

В началото на ноември 2005 г. видинският митрополит Дометиан се обади по телефона, за да попита: имам ли възможност и желание да участвам в тържествата по повод празниците на християнското семейство и православната младеж, като пътувам из епархията за срещи в училища, читалища, храмове. Веднага отговорих: „да“! Но като чух препоръката да говоря хем в църковно-православен стил, хем съвременно и актуално, се разколебах — ще се справя ли с доверието?