Лора Флоран - Шоколадово докосване

Аз не те дебна, честна дума. Това, че те видях при Филип, беше чисто съвпадение. Плюс това той не можеше да дебне в своя собствен салон, по дяволите. Той беше просто.. прекалено голям. Имаше ръце на касапин. Как би дошла тя отново, ако се притесняваше, че някакъв грубиян я дебне? Там горе, залепил алчно ръце на стъклото. Слава богу, че поне се беше избръснал.

– Да – каза тя. – Обожавам ги.

Bordel, ето че онова чувство на размекнат маршмелоу го полази отново. Какво му ставаше ?

Междувременно Гийомет си сложи бяла памучна ръкавица и извади плоска метална кутия.

Непознатата го погледна.

– Вие кои бихте избрали? – попита тихо тя.

Заля го вълна на сексуална възбуда. Дом се удиви колко безпомощен се почувства преди нейния прилив, като човек, който не умее да плува. Неведнъж жени му бяха задавали този въпрос; обикновено той означаваше покана за секс през следващите няколко часа. Може би това обясняваше реакцията му: като кучето на Павлов. Но той умееше да плува в тези води.

А жените с обсипани с лунички лица не му говореха по този начин. Само лъскавите жени, неумолимо уверените или красиво деликатните с пиърсинг на носа и пъпа, които обичаха да играят на лоши, или жените, които изневеряваха на мъжа си и трябваше да действат набързо.

Той протегна ръка към Гийомет, която му даде една бяла ръкавица. Той си я сложи и мина зад витрината. Не му беше лесно да се отдалечи от нея, когато тя го беше доближила нарочно, но преградата между тях му позволи да се отпусне малко. Благодарение на плота той не можеше да я нарани неволно. И можеше да ѝ се усмихне малко по-топло, без да я кара да се чувства преследвана.

Той задържа погледа си една секунда повече, разкри ѝ топлината в очите си.

– Кажете... какви вкусове предпочитате?

Дом не можеше да се познае. Той, с неговия експанзивен, агресивен, категоричен подход към жените, сега беше толкова въздържан, толкова деликатен и внимателен. Бавно, бавно, бавно, каза си той. Бавно. Тя е сметана или сладкиш, ши шоколад, който трябва да се темперира полека. Мисли за нея по този начин. Баааавно.

Позволи ѝ да те поеме. Така както седи в салона ден след ден и поглъща всичко, което ти си направил, сякаш това е единственото нещо в живота, за което копнее.

Той губеше ума си. Вече дори не знаеше кой е, щом се чувстваше по този начин, щом се държеше по този начин. С напълно непозната жена само защото тя беше влязла в неговия салон, седеше притихнала и го поглъщаше, два пъти на ден, седем дни подред.

– Сигурно всичко е ваше – призна тя някак смутено и Дом бе залят от нова на вълна сексуална възбуда. По дяволите, помисли си той като рибар, доловил неясния намек за цунами на хоризонта. Това не е добре.

– Просто... каквото вие решите – каза тя тихо. – Изберете вместо мен. Ще ми бъде приятно. За мен ще бъде чест.

Чест ? Той не можеше да диша нормално. Чувстваше се като ученик, когато сексапилната учителка по математика се навежда над неговото домашно. Поне така той си представяше, че би се чувствал смутеният ученик, съдейки по книгите; той самият беше напуснал училище, преди да навлезе в пубертета. Изведнъж Дом се притесни толкова силно, че благодари на бялата ръкавица, задето скриваше потната му длан. Неговите вкусове бяха диви, шоколадът му беше тъмен, предизвикателен – неговата запазена марка. Опушеният шоколад ей там например – той можеше да е прекалено интензивен. Ами ако пък ѝ харесаше. Може би той трябваше да се придържа към най-обузданите вкусове, като този откровен тъмен шоколад с единен произход на какаото – но той беше толкова тъмен, толкова горчив при първата хапка, с траен, отшумяващ полека послевкус. Ами ако се окажеше прекалено горчив за нея, ами ако тя не понесеше мъчението на отшумяването?

За първи път в живота си Дом съжали, задето нямаше поне един неутрален шоколад, надеждно творение от 50% какао с малко таитянска ванилия.

– Кои ви харесаха най-много в предишната кутия? – попита с надежда той.

Усмивка озари лицето ѝ, печална и щастлива.

– Всичките.

Още една предупредителна вълна се разби в него. Да, помисли си той, цунамито наближаваше. Нещата не вървяха добре.

Дом наведе безпомощно очи, обзет от недоволство от самия себе си. Това бяха неговите шоколадови бонбони. Как беше възможно да се притеснява от тях? Защо не се осмеляваше да ѝ ги предложи? Те бяха най-доброто нещо в живота му, което правеше.

Ако не можеше да ѝ предложи тях, тогава най-добре да се откаже напълно. Защото не притежаваше нищо ценно.