Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Този какъв е? – тя посочи един четириъгълен бонбон с мистериозна рисунка с цвета на гранат, по-наситен дори от нюанса на блузата ѝ.

Не можеше ли да посочи някой от не толкова предизвикателните?

– Сърце от карамел с балсамов оцет в обвивка от карибски тъмен шоколад.

Тя го стрелна с очи, ококорени и запленени.

– Балсамов оцет!

Ако се изчервеше сега, Дом нямаше да си прости. Какво ставаше с него? Това беше неговият шоколад.

– Ако предпочитате нещо по-традиционно... – всъщност той нямаше нищо традиционно, но може би лимоновият крем с мащерка беше сравнително деликатен? Тя беше харесала еклера онзи ден. Навярно беше свикнала с някои от тези вкусови комбинации, ако беше ценителка на шоколад; другите шоколатиери го копираха по целия свят, макар и да не притежаваха неговата виртуозност; някои от съчетанията на вкусове, които се бяха смятали за скандални, когато той ги беше създал, постепенно бяха добили широка популярност. Имитацията може и да беше най-доброто ласкателство, но определено го дразнеше. Нищо чудно да му се наложеше да работи с млечен шоколад и ванилия само за да остане верен на бунтарския си почерк. Но Дом изобщо не се виждаше насред млечен шоколад и ванилия.

– Не, искам да го опитам – каза тя. – Щом вие сте го измислили, значи е добър.

Заля го топлина, по-плашеща и по-могъща дори от сексуалната възбуда. Все пак пръстите му се поколебаха, преди да хванат бонбона с гранатовата рисунка. Ами ако не оправдаеше нейното убеждение? Този проблем винаги съществуваше, когато човек предприемаше такива рискове с вкусовете; рисковете неминуемо обиждаха някого. Разбира се, той обичаше да обижда хората. Защо изведнъж бе поискал да прави по-безопасни неща?

С усилие на волята Дом улови шоколадовия квадрат и го постави в ъгъла на кутията. Просторната вътрешност на металната кутия му намигна предизвикателно, подканяйки го да я напълни. Странно, какъв ужас всяваше тази празнота.

Доминик, стегни се, каза си строго той. Бъди себе си: човек, който си вярва напук на всички останали.

- Може би този? – той взе една шоколадова плочка, щампована с деликатно бяло цвете. – Жасмин – почувства се неловко, като дървар, поднасящ цветя на принцесата.

Но този бонбон щеше да ѝ хареса, помисли си той; щеше да разцъфне в устата ѝ, като далечен спомен от вълшебна нощ в Прованс.

Освен ако не ѝ се стореше прекалено парфюмиран...

– Жасмин – учудено каза тя. – О, да.

Той я погледна и се разтопи от удоволствие.

– И този – в него увереността започна да приглажда перата си, възродена като феникс от пепелта. Въпросът бе защо беше изгорял в пламъците на нейния поглед. Отначало нейното присъствие беше толкова тихо. С нищо не предвещаваше, че ще изпепели такъв силен мъж. – Той има съвсем мъничък, таен, полутечен пикантен лаймовокарамелен център, който започва да се топи на езика веднага щом захапете горчивия тъмен шоколад.

Очите ѝ сияеха все по-примамливо, местеха се от лицето към ръцете му и обратно.

– Звучи толкова вълнуващо – изрече тя така, сякаш езикът ѝ си играеше с идеята, гладен за вълнуващи неща.

Топлината и сексуалната възбуда се бореха в него, сливаха се в непозната досега амалгама. Сигурно беше съчетание, познато на нормалните хора, като шоколад и ванилия, но за Дом беше непозната земя.

– Трябва да опитате този – той взе една плочка със златна рисунка, която будеше алюзия за море от узряла пшеница. – Ganache a I 'avoine.

Леко премигване и той осъзна, че тя не знаеше думата. Но макар неговите познания по английски да бяха съвсем оскъдни, Дом определено умееше да описва своя шоколад на този език; потокът от туристи в магазина му беше огромен.

– Овес.

Тя се засмя на глас с детска радост.

– Ганаш с овес ? Да, искам да го опитам.

Наложи се Дом да се събере от локвичката зад плота и да се доведе до полутвърдо състояние след този смях. Дано да не беше прекалено очевидно и тя да не бе осъзнала, че се беше размекнал като желе.

Дом ѝ се усмихна лукаво. Тя можеше да бъде неговото огледало, както сияеше с тази усмивка и светеше с вътрешна светлина. Дни наред тя беше седяла напълно притихнала и неподвижна в неговия салон, а сега той я беше извадил от унеса.

Обхвана го чувство на триумф.

– Този – посочи той. – Той е толкова тъмен. С него не се бърза. Не можеш да го захапеш, очаквайки нещо сладко.

Трябва да го оставиш да се топи върху езика ти, да изчакаш остатъчния вкус, умението му да се люлее и успокоява.