Лора Флоран - Шоколадово докосване

Устните ѝ се отвориха леко. Погледът ѝ се плъзна бавно по тялото му, обходи лицето му, спря се върху устните му. Върна се на очите му, сякаш искаше да разгадае някакъв скрит смисъл. Това нямаше да е лесно. Неговите очи бяха почти черни, изобщо не приличаха на чистия син здрач в нейните, издаващ безхитростно разширяването на зениците ѝ.

Да. Прииска му се да размаха победоносно юмрук.

Полека, Дом. Бавно, бавно, бавно. Но той вече сияеше, докато описваше един след друг шоколадовите си бонбони, а нейната светлина се разпалваше все по-ярко след всеки един, нетърпелива за следващия. Той ѝ предложи един от най-провокативните, подаде ѝ да го опита. Тя се изчерви и понечи да отклони предложението, но той сломи съпротивата ѝ, щастлив и дързък. Тя взе бонбона от пръстите му и той не знаеше дали да благодари на ръкавицата, задето скриваше грамадната му ръка на касапин, или да я наругае, задето не му позволяваше да почувства ефирното докосване до кожата ѝ.

Очите ѝ се разшириха от вкусовете в устата ѝ, после се затвориха в пълно отдаване на удоволствието.

– Сякаш устата ти изживява някакво приключение. Целият свят е в тялото ти, докато отвън си на топло и сигурно – ръката ѝ, която при думите "топло и сигурно" посочи салона, сякаш се спря за миг върху него, но това май беше случайно. Неговият салон беше елегантен пристан, но никой не беше свързвал физическия образ на Дом с нещо топло и сигурно.

Приключение за устата ѝ обаче – е, това той можеше да ѝ даде.

– Вземете, опитайте друг – той набута бонбона в ръката ѝ. – Не, опитайте този.

Вълната червенина разми очертанията на бледите ѝ лунички, но тя се усмихна и взе бонбона. Нейният ентусиазъм или може би изчервяването го изкуши да остави настрана средноголямата кутия и да извади една от най-големите, да я напълни догоре, дори свръх. Но той се овладя. Предпочиташе тя да свърши запасите си от шоколад, за да се върне за следващата порция удоволствие.

Просторната вътрешност на кутията, която му се беше видяла толкова необятна, сега отесня. Той си игра колкото можеше по-дълго с последното празно квадратче метал, изкушавайки я да избере с кой от останалите вкусове да я запълни. Но накрая трябваше да сложи нещо там.

Дом пъхна последния бонбон и погледна лицето ѝ, опитвайки се да прецени момента. Дали да рискува? Да я покани ли на среща? Но ако тя се изплаши, ако се сконфузи, няма да я види отново.

Много по-лесно беше да поканиш на среща жена, ако не ти пука дали ще я видиш отново, осъзна Дом. Нима неговото перчене и непоклатима увереност с жените бяха отстъпили място на откровеното малодушие? Когато имаше какво да губи, той се оплиташе като пате в кълчища?

Защо изобщо смяташе, че има какво да губи? Той дори не знаеше името ѝ.

Тя изглеждаше напълно заинтригувана, запленена, със светнали очи и порозовели бузи, затова той задържа погледа си малко по-дълго. Но все пак не се бе опитал да флиртува с нея, не и по начин, който недвусмислено можеше да се определи като флирт. Пред себе си тя може би се преструваше, че те бяха само шоколатиер и клиент, разговаряха за неговата професия... по един страстен начин, защото тази професия вдъхновяваше страст.

– Утре трябва да дойдете пак – каза накрая той, за да опипа почвата – и да ми кажете дали са ви харесали.

Тя се усмихна така, сякаш той я беше направил много щастлива. Хм, може би беше уцелил точно какво да каже. Или може би трябваше да действа по-смело, може би тя щеше да се съгласи да излезе с него. По дяволите, защо беше толкова трудно?

– Ще дойда – обеща тя.

Той се засмя, напълно удовлетворен. Една сигурна стъпка напред беше за предпочитане от дълъг скок, който можеше да завърши в бездната.

За първи път, след като стана на осемнайсет, му хрумваше подобна мисъл. Целият му живот беше хроника на дългите скокове.

Гийомет пъхна кутията в една от дизайнерските хартиени торби с металическите инициали ДР отстрани и застана зад касата. Той се намръщи, когато непознатата понечи да извади портмонето си, не искаше тя да плаща за шоколадовите бонбони. Искаше да ѝ ги подари. Но ако ѝ предложеше, дали нямаше да престъпи границата? Дали нямаше да я накара да се почувства неудобно да дойде отново на другия ден?

По дяволите! Това го влудяваше.

Дом се извърна рязко, за да не я гледа как плаща, изпълнен с дълбоко недоволство, сякаш цялата радост от избирането на шоколад през последния половин час беше смляна на кайма.