Джоди Пико - Споделен живот

Входната врата се отваря и затваря с трясък. Ана се втурва тичешком в кухнята и се заковава на място, когато ме вижда.

— Какво правиш тук? — пита.

— Тук живея.

Зан прочиства гърлото си.

— Дори и на пръв поглед да не изглежда така.

Но Ана не я чува или може би не иска да я чуе. На лицето й е изписана усмивка, широка колкото каньон, а в ръката си държи лист, който размахва пред мен.

— Изпратили са го на треньора Урлихт. Прочети го, прочети го, прочети го!

Скъпа Ана Фицджералд,

Поздравления за приемането ви в летния лагер за хокей „Момичета вратари“. Тази година лагерът ще се проведе в Минеаполис от З до 17 юли. Моля, попълнете приложените документи и медицинско досие и ни отговорете до 30.04.01. Ще се видим на леда!

Приключвам с четенето.

— Когато Кейт беше на моята възраст, й позволихте да отиде на лагер — онзи за деца с левкемия — напомня ми по-малката дъщеря. — Знаеш ли коя е Сара Тойтинг? Тя е вратар на националния отбор и няма просто да се запозная с нея — тя ще ми покаже къде греша. Треньорът ми издейства пълна стипендия и няма да плащате дори цент. Ще ме качат на самолета и ще ме настанят в обща спалня, а никой никога не получава такъв шанс, никога…

— Скъпа — прекъсвам я внимателно, — не можеш да го направиш.

Тя поклаща глава, сякаш се опитва да намести думите ми.

— Но това няма да е сега или нещо… Чак другото лято.

Тогава Кейт може вече да е мъртва.

За пръв път, откакто се помня, чувам Ана дори да загатва, че вижда край на тази времева линия, миг, в който най-после ще е освободена от задължения към сестра си. Преди да настъпи моментът, е изключено да отиде в Минесота — не защото се боя какво може да й се случи там, а защото се боя какво може да се случи на Кейт, докато сестра й я няма. Ако Кейт оцелее след този последен релапс, кой знае колко време ще измине преди следващата криза? И когато тя настъпи, ще имаме нужда от Ана — от кръвта й, от стволовите й клетки, от тъканите й — тук, веднага.

Фактите висят помежду ни като обвита в мъгла завеса. Зан става и обгръща Ана с ръка.

— Знаеш ли какво, малката? Може би с майка ти трябва да поговорите за това някой друг път…

— Не — Ана отказва да отстъпи. — Искам да знам защо не мога да отида.

Прокарвам ръка по лицето си.

— Ана, не ме карай да го правя.

— Какво да правиш, мамо? — пита разпалено тя. — Аз не те карам да правиш нищо!

Смачква писмото и изскача от кухнята. Зан ми се усмихва немощно.

— Добре дошла у дома — въздъхва сестра ми.

Навън Ана взема хокиен стик и започва да запраща шайбата към стената на гаража. Продължава да го прави почти цял час, докато забравям, че е навън, и започвам да си мисля как една къща може да има свой собствен пулс.

Седемнайсет дни след постъпването си в болница Кейт развива инфекция. Тялото й гори от треска. Правят й посявка — кръв, урина, изпражнения и слюнка, за да изолират организмите, — но незабавно я поставят на широкоспектърен антибиотик с надеждата, че каквото и да я поболява, може да реагира.

Стеф, любимата ни сестра, остава до късно някои нощи, за да не ми се налага да преживявам всичко сама. Носи ми списания „Пийпъл“, задигнати от чакалните в хирургията, и води ведри едностранни разговори с безчувствената ми дъщеря. На външен вид представлява истинско въплъщение на решителността и оптимизма, но съм виждала как очите й се замъгляват от сълзи, докато мие Кейт с гъба в миговете, когато си мисли, че не я виждам.

Една сутрин доктор Чанс идва да провери състоянието на Кейт, увива стетоскопа си около врата и сяда на стол срещу мен.

— Исках да получа покана за сватбата й.

— Ще получите — настоявам, но той поклаща глава.

Сърцето ми забива малко по-бързо.

— Можете да й подарите купа за пунш. Рамка за снимки. Или да вдигнете тост.

— Сара — казва доктор Чанс, — трябва да се сбогуваш.

Джес прекарва петнайсет минути зад затворена врата в стаята на Кейт и когато излиза, прилича на бомба, готова да избухне. Хуква по коридора на спешното педиатрично отделение.

— Аз ще отида — казва Брайън и тръгва след него.

Ана седи с гръб към стената. И тя е сърдита.

— Няма да го направя.

Навеждам се към нея.

— Повярвай ми, това е последното нещо на този свят, което ми се иска да те накарам да направиш. Но ако не го сториш, Ана, един ден ще съжаляваш и ще ти се иска да беше.

Ана влиза с войнствена стъпка в стаята на сестра си и сяда на стол. Гърдите на Кейт се надигат и спускат — благодарение на респиратора. Цялата й борбеност изчезва, когато посяга и докосва сестра си по бузата.