Джоди Пико - Споделен живот

— Здравейте — поздравява ни тихо.

— Госпожо Фицджералд — отговаря Камбъл с леден глас.

Погледът на майка ми се премества от баща ми, седнал на съвещателната маса, към мен на пода.

— Здравей — специално за мен е. Пристъпва напред, все едно иска да ме прегърне, но се спира.

— Вие поискахте тази среща, госпожо адвокат — подканва я Камбъл да говори.

Майка ми сяда.

— Знам. Исках… е, добре, надявах се, ще успеем да го уредим. Искам заедно да вземем решение.

Камбъл потропва с пръсти по масата.

— Сделка ли ни предлагате?

От неговата уста звучи толкова делово. Майка ми го поглежда и примигва.

— Да, предполагам.

Обръща стола си към мен, сякаш в стаята няма никой друг, освен нас двете.

— Ана, знам колко много си направила за Кейт. Наясно съм, че не са й останали много шансове… но може да й е останал този.

— Не се опитвайте да принуждавате клиентката ми…

— Всичко е наред, Камбъл — казвам. — Остави я да говори.

— Ако ракът се върне, ако тази трансплантация не помогне, ако нещата не завършат така, както искаме всички ние… е, добре, никога повече няма да те моля отново да помогнеш на сестра си… но, Ана, ще направиш ли това последно нещо?

Завършва думите си и изглежда много мъничка, по-дребна дори от мен, все едно аз съм родителят, а тя — детето. Чудя се как е възможна подобна оптическа илюзия, щом никоя от нас не е помръднала.

Поглеждам към баща си, но той е неподвижен като скала и май прави всичко възможно да проследи нишките на дървото на заседателната маса, вместо да се забърква.

— Искате да кажете, че ако клиентката ми доброволно дари бъбрек, ще бъде освободена от всички други медицински процедури, които може да са необходими в бъдеще за удължаване живота на Кейт? — уточнява Камбъл.

Майка ми дълбоко си поема въздух.

— Да.

— Разбира се, трябва да го обсъдим.

Бях седемгодишна, когато Джес направи всичко по силите си, за да се увери, че не съм толкова глупава да вярвам в Дядо Коледа. „Това са мама и татко“ — обясни ми, а аз бурно възразявах през цялото време. Реших да изпробвам теорията му: преди Коледа писах на Дядо Коледа и го помолих за хамстер — това, което исках най-много на света. Лично пуснах писмото в пощенската кутия на секретарката на училището. И така и не казах на родителите си, макар че намекнах за други играчки, които се надявах да получа тази година.

Сутринта на Коледа получих шейната, компютърната игра и цветния юрган, за които бях споменала на майка си, но не и хамстера, защото тя не знаеше за него. През онази година научих две неща: че нито Дядо Коледа, нито родителите ми са такива, каквито исках да бъдат.

Вероятно Камбъл си мисли, че делото е свързано със закона, но всъщност е свързано с майка ми. Ставам от стола си и се хвърлям в ръцете й, които малко приличат на онова място в живота, за което говорих преди малко — мястото, което е толкова познато, че се плъзгаш там, където ти е удобно. Гърлото ме заболява, всички тези сълзи, които съм сдържала досега, излизат от скривалището си.

— О, Ана! — възкликва тя в косата ми. — Слава богу! Слава богу!

Прегръщам я два пъти по-силно от обикновено, опитвайки се да задържа този миг така, както обичам да рисувам скосената светлина на лятото на задната стена на мозъка си — фреска, в която да се взирам през зимата. Допирам устни до ухото й и дори докато изричам думите, ми се иска да ги премълча.

— Не мога.

Тялото на майка ми се сковава. Тя се отдръпва от мен, взира се в лицето ми. После изписва усмивка на устните си, напукани на няколко места. Докосва ме по косата. Това е всичко. Изправя се, оправя сакото си и излиза от кабинета.

Камбъл също става от мястото си, прикляква пред мен на мястото, където допреди малко беше майка ми. Гледаме се очи в очи. Никога досега не съм го виждала толкова сериозен.

— Ана, наистина ли го искаш?

Отварям уста. И намирам отговор.

— Според теб дали харесвам Камбъл, защото е задник — питам сестра си — или въпреки това?

От дивана Изи ми изшътква. Гледа „Такива, каквито бяхме“ — филм, който е гледала един милион пъти. Той е в списъка й на филми, които не можеш да пропуснеш, редом с „Хубава жена“, „Призрак“ и „Мръсни танци“.

— Ако заради теб пропусна края, Джулия, ще те убия.

— „Доскоро, Кейт — цитирам й. — Доскоро, Хъбъл“.

Тя хвърля по мен възглавница и избърсва очите си, насълзени от мелодията.

— Барбара Стрейзънд — оповестява Изи — е бомба.