Джоди Пико - Споделен живот

— Мислех, че това е стереотип за обратните мъже.

Поглеждам към масата, покрита с вестници, които проучвам като част от подготовката за утрешното изслушване. Това е решението, което ще представя на съдията, основано на висшия интерес на Ана. Проблемът е, че няма значение дали ще реша в нейна полза или срещу нея. И в двата случая ще разруша живота й.

— Мислех, че говорим за Камбъл — казва Изи.

— Не, аз говорех за Камбъл. На теб ти течаха лигите — разтърквам слепоочията си. — Мислех си, че може да проявиш съчувствие.

— Във връзка с Камбъл Александър? Никакво съчувствие. Безчувствие.

— Права си. За теб са типични точно такива чувства.

— Виж, Джулия, може би е нещо наследствено — започва да разсъждава Изи, става и разтрива мускулите на врата ми. — Може би си наследила ген, който те кара да се чувстваш привлечена от абсолютни говеда.

— В такъв случай и ти го имаш.

— Е — смее се тя, — признавам, имаш право.

— Знаеш ли, наистина искам да го ненавиждам. Да се отбележи.

Изи посяга над рамото ми, взема кока-колата ми и я допива.

— Нали уж всичко беше строго професионално?

— Така е. В ума ми просто има едно много гласовито малцинство, което желае да не беше така.

Изи сяда обратно на дивана.

— Знаеш ли, проблемът е, че първият никога не се забравя. И дори умът ти да демонстрира интелигентност по въпроса, тялото ти притежава коефициент на интелигентност колкото на плодова мушица.

— С него просто се чувствам толкова удобно, Из. Сякаш продължаваме от там, където спряхме. Вече знам всичко необходимо за него и той знае всичко необходимо за мен — поглеждам я. — Възможно ли е човек да се влюби в някого от мързел?

— Защо просто не го изчукаш и не изтласкаш цялата история от системата си?

— Защото — отвръщам, — веднага щом свърши, ще има още едно късче от миналото, от което няма да мога да се отърва.

— Мога да те уредя с някоя от приятелките си — предлага Изи.

— Всички те имат вагини.

— Виж, гледаш на нещата от погрешен ъгъл, Джулия. Трябва да се чувстваш привлечена от някого заради това, което носи в себе си, а не заради обвивката. Камбъл Александър може да е страхотно привлекателен, но е като марципанена заливка върху сардина.

— Мислиш, че е страхотно привлекателен?

Изи завърта очи.

— Ти — оповестява тя — си обречена.

На вратата се звъни и Изи отива да погледне през шпионката.

— Като говорим за дявола…

— Камбъл ли е? — прошепвам. — Кажи му, че ме няма.

Изи открехва вратата с няколко сантиметра.

— Джулия казва, че я няма.

— Ще те убия — промърморвам и излизам зад нея. Избутвам я настрана, свалям веригата и пускам Камбъл и кучето му вътре.

— Тук ме посрещат все по-топло и по-сърдечно — отбелязва той.

Скръствам ръце на гърдите си.

— Какво искаш? Работя.

— Хубаво. Сара Фицджералд току-що ни предложи сделка. Излез на вечеря с мен и ще ти разкажа всичко.

— Няма да ходя на вечеря с теб — отсичам.

— Да, ще дойдеш — той свива рамене. — Познавам те. Накрая ще се предадеш, защото колкото и да не желаеш да бъдеш с мен, искаш да разбереш какво е предложила майката на Ана. Няма ли как просто да не си губим времето?

Изи избухва в смях.

— Наистина те познава, Джулия.

— Ако не дойдеш доброволно — продължава Камбъл, — нямам скрупули да проявя физическа сила. Макар че ще ти е значително по-трудно да си режеш филе миньон със завързани на гърба ръце.

Обръщам се към сестра си.

— Направи нещо, моля те.

Тя ми махва за сбогом.

— Доскоро, Кейт.

— Доскоро, Хъбъл — отговаря Камбъл. — Страхотен филм.

Изи го поглежда замислено.

— Май има надежда — решава тя.

— Правило номер едно — обръщам се към него. — Ще говорим само за процеса и за нищо друго.

— Бог да ми помага — отвръща Камбъл. — Не може ли само да ти кажа, че изглеждаш много красива?

— Виждаш ли, вече наруши правилото.

Той спира на паркинг край брега и угася двигателя. Излиза от колата и я заобикаля, за да ми помогне да сляза. Оглеждам се, но не виждам нищо, което да прилича на ресторант. Намираме се на пристана на яхтклуб, пълен с лодки и яхти. Медноцветните им палуби блестят на залязващото слънце.

— Свали си маратонките — заповядва Камбъл.

— Не.

— За Бога, Джулия, това не ти е викторианската епоха; няма да ти се нахвърля само защото съм зърнал глезена ти. Просто го направи, става ли?

— Защо?

— Защото точно в момента имаш огромен кол в задника и това е единственият благопристоен начин, за който се сещам, за да те накарам да се отпуснеш.