Джоди Пико - Споделен живот

Сваля собствените си обувки и заравя крака в тревата покрай паркинга.

— Ааах! — въздъхва и разперва ръце. — Хайде, Джуъл. Улови мига. Лятото почти свърши, наслади му се, докато можеш.

— Каква сделка…

— Това, което ни каза Сара, ще си остане същото, независимо дали ще дойдеш боса или не.

Все още не съм наясно дали е поел случая, защото преследва славата, понеже гони пиар, или просто желае да помогне на Ана. Каквато съм глупачка, ще ми се да повярвам, че е последното. Камбъл чака търпеливо с кучето до себе си. Най-накрая развързвам маратонките си и ги събувам. Стъпвам на тревната площ.

Мисля си, че лятото се отличава с колективна несъзнателност. Всички сме чували песента за сладоледаджията, всички познаваме усещането да опърлим бедрата си на детска пързалка, нажежена като пъхнат в огън нож; всички сме лежали по гръб със затворени очи и лудо биещи сърца през повърхността на миглите ни, надявайки се, че денят ще се удължи поне малко повече от предишния, когато всъщност всичко се движи в обратната посока. Камбъл сяда на тревата.

— Какво е правило номер две?

— Че аз определям всички правила — отвръщам.

Когато ми се усмихва, усещам, че съм загубена.

Предишната вечер барманът Севън пъхна мартини в очакващата ми ръка и ме попита от какво се крия.

Преди да отговоря, отпих глътка и си припомних защо мразя мартинито — чист горчив алкохол, което, разбира се, е смисълът на цялото мероприятие, но има и вкус на такъв, което обикновено донякъде е разочароващо.

— Не се крия — отвърнах. — Тук съм, нали така?

Беше рано, още беше време за вечеря. Отбих се тук, докато се връщах от пожарната, където бях с Ана. Двама мъже се натискаха в сепаре в ъгъла, а един трети, сам, седеше на другия край на бара.

— Не може ли да сменим канала? — махна към телевизора и вечерните новини. — Дженингс е далеч по-интересен от Брокоу.

Севън щракна с дистанционното и пак се обърна към мен:

— Не се криеш, но седиш в бар за гейове по време за вечеря. Не се криеш, но носиш костюма като броня.

— Да, естествено ще приема съвет за модата от пич с пиърсинг на езика.

Севън вдигна вежда.

— Още едно мартини и ще те убедя да отидеш при моя човек Джонстън да си направиш и ти. Розовата коса може и да се боядиса, но корените никога не изчезват.

Следваща глътка мартини.

— Изобщо не ме познаваш.

В другия край на бара клиентът вдигна лице към Питър Дженингс и се усмихна.

— Може и да е така — съгласи се Севън, — но и ти не се познаваш.

Вечерята се оказва хляб и сирене — е, багета и грюер — на борда на деветметрова лодка. Камбъл навива крачолите на панталона си като корабокрушенец, намества такелажа, вдига котва и хваща вятъра. Навлизаме навътре, докато брегът на Провидънс се превръща само в ивица от цвят — далечна огърлица от скъпоценни камъни.

След известно време, когато ми става ясно, че каквато и информация да възнамерява да ми даде Камбъл, няма да го направи преди десерта, се отказвам. Лягам по гръб и премятам ръка върху заспалото куче. Наблюдавам как сега освободеното платно плющи като огромно крило на пеликан. Камбъл идва от каютата, където е отишъл да потърси тирбушон, с две чаши червено вино в ръце. Сяда от другата страна на Съдия и го почесва зад ушите.

— Някога мислила ли си си какво животно щеше да бъдеш?

— В преносен смисъл ли? Или буквално?

— Реторично — отвръща. — Ако не се беше родила човек.

Замислям се.

— Някакъв подвеждащ въпрос ли е? Ако се определя като „кит убиец“, ще помислиш, че съм безмилостна, студенокръвна риба, която се храни на дъното на морето?

— Те са бозайници — отбелязва Камбъл. — И не, просто ти зададох въпрос, за да поддържам разговора.

Обръщам глава.

— Ти какво животно щеше да бъдеш?

— Аз пръв те попитах.

Е, добре, изключено е да стана птица — прекалено много се боя от височини. Не мисля, че характерът ми е подходящ за котка. А съм прекалено голям самотник, за да се вместя в глутница вълци или кучета. Мисля дали да не изтърся нещо като „лемур“ само за да се изперча, но той ще попита какво, по дяволите, е това, а аз не помня дали е гризач или гущер.

— Гъска — решавам накрая.

Камбъл избухва в смях.

— Като мама Гъска? Или като глупавата гъска?

Не, защото гъските си избират един партньор за цял живот, но предпочитам да падна през борда, отколкото да му го призная.

— Ами ти?

Не ми отговаря пряко.

— Зададох въпроса и на Ана, отговори ми, че иска да бъде феникс.

Пред очите ми проблясва образът на митичното създание, възкръснало от пепелта.