Джоди Пико - Споделен живот

— Може ли да ме чуе?

— Със сигурност — отговарям повече на себе си, отколкото на нея.

— Няма да отида в Минесота — прошепва Ана. — Никога няма да отида никъде. — Навежда се над леглото. — Събуди се, Кейт.

И двете зачакваме със затаен дъх, но нищо не се случва.

Никога не съм разбирала защо го наричат „да загубиш дете“. Никой родител не е толкова небрежен. Всички знаем точно къде са синовете и дъщерите ни; просто не искаме да са там.

С Брайън и Кейт образуваме затворена верига. Двамата седим от двете страни на леглото и държим ръцете си, както и една от нейните.

— Беше прав — казвам му. — Трябваше да я заведем у дома.

Брайън поклаща глава.

— Ако не бяхме опитали арсеника, щяхме до края на живота си да се питаме защо. — Отмества настрана светлата коса, обкръжила лицето на Кейт. — Тя е такова добро момиче. Винаги прави това, което й казваш.

Кимвам, неспособна да продумам.

— Точно затова се държи, знаеш ли. Иска да й позволиш да си тръгне.

Навежда се към Кейт. Плаче толкова силно, че не може да си поеме дъх. Слагам ръка на главата му. Не сме първите родители, които загубват дете, но сме първите, които загубват своето дете. И в това е цялата разлика.

Брайън заспива, проснат на долната част на леглото, аз вземам покритата с белези ръка на Кейт между своите. Проследявам овала на ноктите й и си спомням кога ги лакирах за пръв път. Тогава Брайън не можеше да повярва, че го правя на едногодишно дете. Сега, след дванайсет години, обръщам дланта й и ми се приисква да можех да я разчета или нещо още по-хубаво, да можех да поправя линията й на живота.

Придърпвам стола си по-близо до леглото.

— Помниш ли лятото, когато те изпратихме на лагер? И как вечерта, преди да заминеш съобщи, че си си променила решението и искаш да си останеш у дома? Казах ти да седнеш от лявата страна в автобуса, така че когато тръгне, да можеш да се обърнеш и да ме видиш да те чакам там. — Притискам ръката й към бузата си толкова силно, та остава отпечатък. — Ще получиш същото място в рая — място, откъдето да можеш да ме виждаш как те гледам.

Заравям лице в одеялата и казвам на дъщеря си колко я обичам. Стисвам ръката й за последен път.

И усещам съвсем, съвсем слаб пулс, почти недоловимо стискане, немощната хватка на пръстите на Кейт, докато тя си проправя със зъби и нокти път обратно към този свят.

Ето какъв е въпросът ми: на каква възраст попадаш в рая? Имам предвид, ако наистина си в рая, трябва да изглеждаш така, както в най-добрите си години, и се съмнявам, че умрелите от старост бродят из небесните селения беззъби и плешиви. Така отварям вратата за допълнителен порой въпроси: ако се обесиш, ще се озовеш в рая подпухнал, син и с изплезен език ли? Ако те убият във война, как ще прекараш вечността — без крака, откъснат от мината?

Предполагам, има избор. Попълваш приложенията, които те питат дали искаш да имаш изглед към звездите или към облаците, дали желаеш за вечеря пиле, риба или манна небесна и на каква възраст искаш да те виждат останалите. Аз например може да избера седемнайсет — надявам се дотогава да са ми пораснали цици и въпреки че в момента на смъртта си може да съм съсухрена столетница, в рая ще съм млада и красива.

Веднъж на едно обедно парти чух баща ми да разправя, че макар да бил стар и древен, в сърцето си все още бил на двайсет и една. Вероятно в живота ти има място, което изхабяваш като бразда или още по-добре, като мекото място на дивана. И каквото и да ти се случи, се връщаш обратно там.

Струва ми се проблемът е в това, че всички сме различни. Какво ще се случи в рая, когато хората се опитват да се намерят след толкова години раздяла? Да кажем умреш и започваш да търсиш съпруга си, умрял преди пет години. Какво ще стане, ако си го представяш на седемдесет, а той е избрал седемнайсет, скита насам-натам и се умилква на мацките?

Или ако си Кейт и умреш на шестнайсет, но в рая избереш да изглеждаш на трийсет и пет — възраст, до която не си доживял на земята? Как изобщо някой ще успее да те намери някога?

Камбъл се обажда на баща ми в пожарната, докато обядваме, и съобщава, че отсрещната страна иска да говорим за случая — определено глупав начин на изразяване, защото всички сме наясно, че има предвид майка ми. Трябвало да се срещнем в три часа в кабинета му, макар да е неделя.

Сядам на пода и слагам главата на Съдия в скута си. Камбъл е толкова зает, че дори не ме предупреждава да не го правя. Майка ми пристига, точна до минутата и (секретарката Кери днес не е на работа), влиза сама. Положила е специално усилие да прибере косата си на кок. Гримирала се е. За разлика от Камбъл, за когото стаята е естествена като палто, което може да свали и облече с лекота, майка ми изглежда съвсем не на място в юридическа фирма. Трудно ми е да повярвам, че някога си е вадила хляба с това. Допускам, че тогава е била някой друг. Сигурно всички ние сме били други.