Джоди Пико - Споделен живот

— Невероятно! — казва ми Брайън след втората почивка. — Тя е природен талант. Родена е за вратар.

Това можех да му го кажа и аз. Ана спасява. Всеки път.

Същата нощ Кейт се събужда с кръв, която тече от носа й, от ректума и от очните й ябълки. Никога досега не съм виждала толкова много кръв и докато се опитвам да спра потока, се питам колко ли от нея ще може да понесе да загуби. Стигаме до болницата, когато вече е дезориентирана и раздразнена и най-накрая изпада в безсъзнание. Медицинският екип й влива плазма, кръв и плателети, за да заменят изгубената кръв, но те сякаш изтичат от нея също толкова бързо. Вливат й венозно течности, за да предотвратят хиповолемичен шок, и я интубират. Правят й компютърна томография на мозъка и белите дробове, за да разберат докъде е стигнало кървенето.

Втурвали сме се към спешното отделение безброй пъти посред нощ, винаги когато Кейт изпада в релапс с внезапни симптоми, но и аз, и Брайън знаем, че никога досега не е било толкова лошо. Едно е кървене от носа; друго е отказ на системата. Два пъти досега е получавала сърдечна аритмия. Кръвоизливите пречат на мозъка, сърцето, на черния дроб, белите дробове и бъбреците да получат потока от кръв, необходим за работата им.

Доктор Чанс ни завежда в малката чакалня в края на педиатричното спешно отделение. Стените са изрисувани с маргаритки, подобни на усмихнати лица. На една от тях има таблица на растежа, мерилка, висока един метър и двайсет сантиметра с надпис: „Колко мога да порасна?“.

С Брайън седим неподвижно, сякаш ще ни възнаградят за добро поведение.

— Арсеник? — повтаря Брайън. — Отрова?

— Терапията е съвсем нова — обяснява доктор Чанс. — Лекарствата се вливат интравенозно, между двайсет и пет и шейсет дни. До момента не сме я прилагали, което не означава, че занапред няма да ни се случи, но за момента нямаме наблюдения дори пет години след провеждането й — ето колко е нова. В момента Кейт е изпробвала кръв от пъпна връв, алогенна трансплантация, облъчване, химиотерапия и изцяло трансретинолова киселина. Живя десет години повече, отколкото бихме могли да очакваме и в най-смелите си предвиждания.

Усещам, че кимам.

— Направете го — казвам, а Брайън поглежда надолу към ботушите си.

— Можем да опитаме, но по всяка вероятност кръвоизливът ще изтласка арсеника от тялото й — предупреждава ни доктор Чанс.

Взирам се в таблицата за растеж на стената. Снощи, преди да сложа Кейт в леглото, казах ли й, че я обичам? Не помня. Изобщо не съм в състояние да си спомня.

Малко след два часа сутринта загубвам Брайън. Измъква се, докато заспивам до леглото на Кейт, и се връща чак след час. Питам за него на бюрото на сестрите; търся го в закусвалнята и в мъжката тоалетна, но и двете са празни. Най-после го зървам в края на коридора в малко преддверие, наречено в чест на някое нещастно мъртво дете — стая, изпълнена със светлина, въздух и пластмасови растения, на които пациент с неутропения може да се радва. Седи на диван с грозна калъфка от кафяво рипсено кадифе и енергично пише нещо със син молив на късче хартия.

— Ей — викам го тихо и си спомням как децата оцветяваха заедно на пода на кухнята и пастелите лежаха разпилени помежду им като диви цветя. — Ще ти дам един жълт, ако ми дадеш твоя синия.

Брайън стреснато вдига поглед.

— Тя…

— Кейт е добре. Е, все така е. Стеф, сестрата, вече й е дала първата доза арсеник. Освен това й е направила две кръвопреливания, за да замени загубената кръв.

— Може би трябва да я заведем у дома — казва Брайън.

— Да, разбира се, че…

— Имам предвид сега — той допира дланите си една до друга. — Мисля, че ще иска да умре в собственото си легло.

Думата избухва помежду ни като граната.

— Тя няма да…

— Да, ще — поглежда към мен с разкривено от болка лице. — Тя умира , Сара. Ще умре днес или утре, или може би след година, ако извадим късмет. Чу какво каза доктор Чанс. Арсеникът не е лекарство. Просто отлага неизбежното.

Очите ми се наливат със сълзи.

— Но аз я обичам — изричам, защото е достатъчна причина.

— Аз също. Обичам я прекалено много, за да продължа с това.

Листчето, на което е драскал допреди малко, пада от ръцете му и каца в краката ми; преди да успее да се наведе, аз го вдигам. Пълен е с петна от сълзи и думи, написани накръст. „Тя обичаше аромата на пролетта“ — прочитам. „Можеше да победи всекиго на джин руми. Можеше да танцува дори и без музика“. И отстрани има бележки: „Любим цвят: розово. Любимо време на деня: здрач. Четеше «Където са дивите неща» 32 32 Една от най-популярните американски детски книжки за всички времена. Издадена е през 1963г., авторът й е Морис Сендак — бел.прев. отново и отново и все още я знае наизуст“.