Джоди Пико - Споделен живот

— Не мисля, че дънките са станали толкова скъпи.

— Знаех , че ще кажеш нещо подобно — отвръща дъщеря ни и понечва да се отдалечи сърдито.

— Почакай — спирам я, понадигам се и облягам лакти на коленете си. — Какво искаш да си купиш?

— Какво значение има?

— Ана — обажда се Брайън, — няма да ти дадем шестстотин долара, без да знаем за какво са.

За минута тя обмисля отговора си.

— Нещо от „иБей“.

Десетгодишната ми дъщеря сърфира в електронния магазин „иБей“?

— Добре — въздъхва тя. — Вратарски наколенки.

Поглеждам към Брайън, но и той не разбира.

— За хокей ли?

— Ами, да.

— Ана, ти не играеш хокей — отбелязвам, но когато се изчервява, осъзнавам, че може да не е така.

Брайън настоява за обяснение.

— Преди няколко месеца веригата на колелото ми падна точно пред пързалка за хокей. Там се упражняваха едни момчета, но вратарят им беше болен от мононуклеоза и треньорът обеща да ми даде пет кинта, ако стоя до мрежата и спирам ударите. Взех екипировката на болния и… Не се справих лошо. Хареса ми. Затова продължих да ходя. — Усмихва се срамежливо. — Треньорът ме помоли да се присъединя към отбора, наистина, преди турнира. Аз съм първото момиче в цялата му история. Но трябва да съм със собствена екипировка.

— За шестстотин и четиринайсет долара?

— И деветдесет и шест цента. Но това са само наколенките. Трябва ми предпазна подплата за гърди, ръкавици и каска — изброява и ни гледа с очакване.

— Трябва да го обсъдим — казвам й.

Ана промърморва нещо, което прозвучава като: „Така си и мислех“, и излиза от стаята.

— Знаеше ли, че играе хокей? — пита ме Брайън.

Поклащам глава. Чудя се какво друго крие от мен дъщеря ми.

Тъкмо се каним да тръгнем, за да видим първия мач на Ана, когато Кейт оповестява, че няма да дойде.

— Моля те, мамо — настоява. — Не и след като изглеждам така.

Има яркочервен обрив по бузите, дланите, ходилата и гърдите и кръгло като луна лице благодарение на стероидите, с които са лекували обрива. Кожата й е груба и дебела.

Това са класическите признаци на съпротивление срещу приемника, което Кейт разви след костномозъчната трансплантация. През последните четири години идва и отшумява, когато най-малко го очакваме. Костният мозък е орган и също като сърцето или бъбрека, организмът може да го отхвърли. Случва се и обратното — понякога трансплантираният костен мозък започва да отхвърля организма, в който са го сложили.

Хубавото е, че ако се случи, означава, че и раковите клетки са под обсада — нещо, което доктор Чанс нарича „съпротивление срещу левкемията“. Лошото са симптомите: постоянното разстройство, загубата на подвижност в ставите, раните и втвърдяването на съединителната тъкан. Така съм свикнала, че не се смущавам, но когато съпротивлението даде толкова силни признаци, позволявам на Кейт да не ходи на училище. Тя е тринайсетгодишна и за нея външността е от първостепенно значение. Уважавам суетността й, защото почти не притежава такава.

Но не мога да я оставя сама в къщата, а сме обещали на Ана да я видим как играе.

— Наистина е важно за сестра ти.

Вместо отговор Кейт се просва на дивана и придърпва възглавница върху лицето си.

Без да кажа нито дума повече, отивам до шкафа в коридора и изваждам от чекмеджетата цял куп неща. Подавам на Кейт ръкавиците, нахлузвам на главата й шапката и увивам шала около носа и устата й, така че се виждат само очите й.

— На игрището ще е студено — казвам с глас, който не оставя място за нищо друго, освен примирение.

Едва разпознавам Ана, навлечена, увита и завързана в екипировката, която в крайна сметка взехме назаем от племенника на треньора. Не може да се разпознае, че е единственото момиче на пързалката, няма начин да се разбере, че е с две години по-малка от останалите играчи.

Чудя се дали през каската Ана чува ръкоплясканията или е толкова съсредоточена върху това, което лети към нея, че е изключила всичко отвън, концентрирана само върху шайбата и ударите на стиковете, Джес и Брайън седят на края на местата си; дори Кейт, която толкова не искаше да идва, се увлича в играта. В сравнение с Ана противниковият вратар се движи на забавен кадър. Действието се променя като поток, играта се премества от другата врата към тази на дъщеря ми. Играчът в центъра подава към дясното крило, който се втурва да вкара и стикът му прорязва рева на ликуващата тълпа. Ана излиза напред, разбрала откъде ще дойде шайбата миг преди да долети. Коленете й са свити, лактите — изнесени встрани.