Джоди Пико - Споделен живот

Косъмчетата на врата ми настръхват.

— Това… това прощално слово ли е?

Брайън също плаче.

— Ако не го направя сега, няма да мога да го направя, когато наистина дойде времето.

Поклащам глава.

— Сега не е времето.

Обаждам се на сестра си в три и половина сутринта.

— Събудих те — казвам, защото в мига, в който Зан вдига слушалката, осъзнавам, че за нея, за всички нормални хора в момента е посред нощ.

— Кейт ли е?

Кимвам, макар че тя не може да ме види.

— Зан?

— Да?

Затварям очи и усещам как сълзите се процеждат през тях.

— Сара, какво има? Искаш ли да дойда?

Трудно ми е да говоря през огромната буца в гърлото си; истината нараства и се разширява, докато усещам, че ме задушава. Когато бяхме деца, моята спалня и тази на Зан имаха един коридор и постоянно се карахме дали нощем да оставяме лампата светната. „Пъхни си главата под възглавницата — казвах й. — Ти можеш да си направиш тъмно, но аз не мога да си направя светло“.

— Да — промълвявам. Сега вече плача, без да се опитвам да се спра. — Моля те.

Противно на всички очаквания Кейт преживява десет дни интензивни кръвопреливания и арсеникова терапия. На единайсетия ден от хоспитализирането си изпада в кома. Решавам да не се отделям от леглото й, докато не се събуди. И оставам там точно четирийсет и пет минути, защото тогава ми се обажда директорът на училището на Джес.

Изглежда, в лабораторията по химия на гимназията държат натрий в малки контейнерчета за бензин заради силната му реакция с въздуха. Изглежда, реагира и при контакт с вода и отделя водород и топлина. И изглежда, моят син, който е в девети клас, е бил достатъчно умен да го осъзнае, поради което е откраднал едно бурканче, пуснал го е в тоалетната чиния и е взривил септичния резервоар на училището.

Получава наказание — отстраняване за три седмици — от директора, който е достатъчно учтив да попита как е Кейт, докато на практика ме уведомява, че най-голямото ми дете е орисано да попадне в изправителен дом. После с Джес се качваме в колата и отиваме в болницата.

— Няма нужда да ти казвам, че ти е забранено да излизаш от къщи.

— Хубаво.

— Докато навършиш четирийсет.

Джес се смъква по-надолу на седалката и ако изобщо е възможно, се намръщва още повече. Чудя се кога точно съм се отказала от него. Чудя се защо, след като историята на Джес съвсем не е толкова разочароваща, колкото тази на сестра му.

— Директорът е тъпанар.

— Знаеш ли какво, Джес? Светът е пълен с тъпанари. Винаги ще се налага да се бориш с някого. С нещо.

Той ме поглежда гневно.

— Ти си в състояние да водиш разговор за шибаните „Ред Сокс“ и някак си да го насочиш към Кейт.

Спираме на паркинга на болницата, но не изключвам двигателя. Предното стъкло е замъглено от дъжд.

— Всички нас ни бива в това. Или си вдигнал във въздуха септичния резервоар поради някаква друга причина?

— Нямаш представа какво е да си момчето, чиято сестра умира от рак.

— Имам много добра представа, понеже съм майката на момичето, което умира от рак. Абсолютно си прав, гадно е. И понякога и на мен ми се иска да вдигна нещо във въздуха, просто за да се отърва от чувството, че ще избухна всеки момент. Поглеждам надолу и забелязвам синина с големината на монета точно в сгъвката на лакътя му. От другата страна има същото. Предполагам, показателен е фактът, че мисълта ми незабавно се насочва към хероин вместо към левкемия, както би било със сестрите му.

— Какво е това?

Той скръства ръце на гърдите си.

— Нищо.

— Какво е?

— Не е твоя работа.

— Моя е — дръпвам ръката му надолу. — Това убождане от игла ли е?

Той вдига глава. Очите му горят.

— Да, мамо. Боцкам се на всеки три дни. Само дето не е заради дрога. Вземат ми кръв тук, на третия етаж — взира се в мен. — Не си ли се питала откъде идват плателетите за Кейт?

Излиза от колата, преди да успея да го спра, и ме оставя да се взирам в предното стъкло, през което вече нищо не се вижда ясно.

Две седмици след влизането на Кейт в болницата сестрите ме убеждават да си почина един ден навън. Прибирам се у дома и се изкъпвам в собствената си баня вместо в тази на медицинския персонал. Плащам просрочени сметки. Зан, която все още е с нас, ми прави кафе; то ме чака, готово и прясно, когато слизам по стълбите с мокра и сресана коса.

— Някой да се е обаждал?

— Ако под „някой“ имаш предвид болницата, не — прелиства страница от готварската си книга. — Това са абсолютни глупости — отсича. — Готвенето не е никакво удоволствие.