Джоди Пико: Споделен живот

Като майка на дете, претърпяло десет операции за три години, искам да благодаря първо на лекарите и медицинските сестри, които обикновено докосват най-тежките моменти, които може да преживее едно семейство, и ги омекотяват: на доктор Роланд Иви и медицинските сестри от педиатричното отделение на болницата за очи и уши „Масачузетс“ — благодаря ви за истинския хепиенд, който ни дарихте. Както винаги, докато пишех „Споделен живот“, отново установих колко малко знам и колко много разчитам на опита и интелекта на други хора. За това, че ми позволихте да почерпя от личния ви и професионален живот или за гениални писателски предложения, благодаря ви: Дженифър Стърник, Шери Фрицше, Джанкарло Чикети, Грег Качежан, доктор Винсънт Гарера, доктор Ричард Стоун, доктор Фарид Булад, доктор Ерик Търман, доктор Джеймс Умлас, Уайът Фокс, Андреа Грийн и доктор Майкъл Голдман, Лори Томпсън, Синтия Фолънсби, Робин Кал, Мери Ан Маккени, Хариет Сейнт Лорън, Ейприл Мърдок, Ейдън Къран, Джейн Пиколт и Джоан Мапсън. За това, че ме направиха „отговорник по противопожарната машина“ и част от истински пожарникарски екип, благодаря на Майкъл Кларк, Дейв Хотаними, Ричард „Туткавия“ Лоу и Джим Беланжер (който получава и златна звездичка, задето поправи грешките ми). За оказаната ми огромна подкрепа благодаря на Каролин Рийди, Джудит Кър, Камий Макдъфи, Лора Мюлън, Сара Бранъм, Карин Мендер, Шанън Маккена, Паоло Пепе, Сийл Белинджър, Ан Харис и неукротимия отдел за продажби на издателска къща „Атрия“. Благодаря на Лора Грос, че първа повярва в мен. За изключителните й напътствия и за това, че ми даде свобода да разперя криле изказвам искрената си признателност на Емили Бестлър. На Скот и Аманда Маклелън и Дейв Кранмър, които ми помогнаха да надникна в триумфите и трагедиите на ежедневния живот с животозастрашаваща болест: благодаря ви за щедростта и ви пожелавам дълго и изпълнено със здраве бъдеще.

И както винаги, благодаря на Кайл, Джейк, Сами и особено на Тим, задето са най-важните в живота ми.

В първия си спомен съм тригодишна и се опитвам да убия сестра си. Понякога споменът е толкова ясен, че мога да усетя допира на възглавницата под ръката си, острия връх на нослето й, притиснато в дланта ми. Разбира се, сестра ми нямаше шанс срещу мен, но въпреки това не се получи. Баща ми влезе — завиваше всички за лека нощ — и я спаси. Заведе ме обратно в собственото ми легло.

— Това — каза ми той — не се е случило.

Докато растяхме, аз сякаш не съществувах, освен във връзка с нея. Гледах я как спи в другия край на стаята, наблюдавах дългата сянка, която свързваше леглата ни, и броях начините. Отрова в овесените й ядки. Коварно подводно течение на плажа. Гръмотевица.

И все пак накрая не аз убих сестра си. Тя сама го направи.

Или поне така си казвам.

Когато бях малка, за мен голямата загадка беше не как се правят бебетата, а защо . Механиката я разбирах — по-големият ми брат Джес ме бе просветил, но навремето бях сигурна, че е чул грешно поне половината. Другите деца на моята възраст търсеха в речника думите „пенис“ и „вагина“, когато учителката беше с гръб, но аз обръщах внимание на по-различни подробности: защо някои майки имат само по едно дете, а други семейства сякаш се увеличават пред очите ти. Или как новото момиче в училището, Седона, разказваше на всеки, готов да я слуша, че е наречена на мястото, където родителите й били на почивка, когато я направили. („Добре че не са отишли в Джърси Сити“ — подхвърли баща ми.)