Джоди Пико: Споделен живот

Пропълзявам над бъркотията и се изкачвам по стълбите, които се тресат от звука на стереото на Джес. Минават почти пет минути, преди най-накрая да чуе чукането ми.

— Какво? — посреща ме троснато, когато открехва вратата.

— Мога ли да вляза?

Замисля се, а после отстъпва назад, за да ме пусне. Стаята представлява море от мръсни дрехи, списания и кутии с остатъци от китайска храна; мирише като сгорещени хокейни кънки. Единственото чисто място е рафтът, където Джес държи специалната си колекция — сребърен талисман от ягуар, символ на мерцедес, кон на мустанг — украшения за автомобилни брони, за които ми разправя, че ги е намерил, ама не съм толкова глупава да му повярвам.

Не ме разбирайте погрешно, не че родителите ми не ги е грижа за Джес или за поредната беда, в която се е забъркал. Работата е там, че просто нямат време да ги е грижа, защото е проблем, който стои на най-долното стъпало на стълбицата с приоритети.

Джес ми обръща гръб и се връща, към каквото там е правил преди идването ми в отсрещния край на бъркотията си. Вниманието ми е привлечено от електрическата тенджера — онази, която изчезна от кухнята ни преди няколко месеца, а сега седи върху телевизора на Джес с медена тръба, която излиза от капака й и се спуска надолу през пластмасова кана за мляко, пълна с мед, и се изпразва в стъклен буркан „Мейсън“. Джес може да е на ръба да стане престъпник, но поне е гениален престъпник. Точно когато се каня да докосна приспособлението, брат ми се обръща.

— Ей!

Буквално прелита над дивана си и бутва ръката ми.

— Ще прецакаш кондензацията.

— Това, което си мисля, ли е?

На лицето му трепва гадна усмивчица.

— Зависи какво си мислиш — измъква буркана и течността покапва по килима. — Опитай.

За питие, приготвено от слюнка и лепило, има забележително силен вкус на уиски. В стомаха ми моментално пламва такъв огън, че падам на дивана.

— Отвратително! — изстенвам.

Джес се смее и също отпива, но го понася по-лесно.

— И така, какво искаш от мен?

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Защото никой не идва тук само за да ме види — подчертава той и сяда на страничната облегалка на дивана. — Ако беше нещо за Кейт, вече щеше да си ми казала.

— Наистина е за Кейт. Донякъде.

Пъхам вестникарските изрезки в ръката на брат си; те ще му обяснят много по-добре от мен. Поглежда ги набързо, а после ме фиксира право в очите. Неговите са бледо сребристи, така изненадващи, че понякога, когато се взира в теб, можеш напълно да забравиш какво си искал да кажеш.

— Не се опитвай да промениш системата, Ана — казва горчиво той. — Ние всички си имаме роля в сценария. Кейт е Мъченицата. Аз съм Загубената кауза. А ти винаги си била Миротворецът.

Мисли си, че ме познава, но процесът е двупосочен — а когато става въпрос за търкания, Джес е пристрастен. Поглеждам го право в очите.

— Кой го казва?

Джес се съгласява да ме почака на паркинга. Това е един от малкото пъти, в които си спомням да е правил това, което му кажа. Заобикалям сградата и се озовавам пред охранявания й от два водоливника вход.

Офисът на Камбъл Александър, ескуайър 2 2 Почтително обръщение, използвано след името на адвокат — бел.прев. , се намира на третия етаж. Стените са покрити с дървена ламперия с цвета на козината на кафява кобила, а когато стъпвам на дебелия ориенталски килим, маратонките ми потъват с няколко сантиметра. Секретарката носи черни лачени обувки, толкова блестящи, че мога да видя в тях собственото си лице. Поглеждам надолу към отрязаните си дънки и маратонките „Кедс“, които украсих с „Меджик Маркърс“ миналата седмица, когато бях отегчена.

Кожата на секретарката е съвършена, веждите — също, както и пълните устни, които използва, за да крещи пронизително на човека от другия край на телефонната линия:

— Не можеш да очакваш от мен да кажа подобно нещо на съдия. Само защото ти не искаш да слушаш как Клемън беснее, не означава, че аз трябва да… не, всъщност онази заплата беше за допълнителната работа, която върша, и за дивотиите, с които се примирявам всеки ден. И след като сме на тази тема… — отдръпва телефона от ухото си; дочувам шума от сигнал. — Копеле — промърморва тя, а после, изглежда, осъзнава, че стоя на един метър от нея. — Мога ли да ви помогна?

Оглежда ме от глава до пети, преценява къде се позиционирам на скалата на първоначалните впечатления и решава, че съм ужасно незадоволителна. Повдигам брадичка и се преструвам на далеч по-спокойна, отколкото съм в действителност.