Джоди Пико: Споделен живот

— Онова ужасно отвличане — отговарям й. Всъщност дори съм гледала тази сюжетна линия: Кейт ме накара да й записвам епизодите, докато беше на диализа.

— И как Серина по грешка едва не се омъжи за близнака му — добавя сестра ми.

— Не забравяй, че загина при злополуката с лодката. Поне за два месеца де — включва се в разговора майка ни и си спомням, че и тя гледаше сериала, докато седеше с Кейт в болницата.

Кейт сякаш за пръв път забелязва тоалета на майка ни.

— С какво си облечена ?

— О, нещо, което мисля да върна.

Застава пред мен, за да сваля ципа й. При всяка друга майка манията да пазарува по интернет щеше да означава крещяща нужда от терапия; за моята навярно щяха да го сметнат за здравословно разтоварване. Чудя се дали това, което толкова много й харесва, е за известно време да се престори на друг човек, или възможността да изпрати обратно нещо, което не я устройва. Тя поглежда внимателно към Кейт.

— Сигурна ли си, че нищо не те боли?

След излизането на майка ми Кейт сякаш се смалява. Това е единственият начин да го опиша: бързината, с която цветът се оттича от лицето й, как тялото й- изчезва под възглавниците. Когато се влошава, малко по малко избледнява и ме хваща страх, че някой ден ще се събудя и изобщо няма да я забележа.

— Мръдни се — заповядва Кейт. — Закриваш екрана.

Отивам да седна на собственото си легло.

— Това е само „Очаквайте“.

— Е, добре, ако умра тази нощ, искам да знам какво ще изпусна.

Разбухвам възглавниците под главата си. Както обикновено, Кейт ги е сменила, така че при нея са всички меки, а моите са твърди като камъни под врата ми. Уж го заслужава — защото е три години по-голяма от мен, защото е болна или защото луната е в знака на Водолей. Винаги има причина. Хвърлям бърз поглед към телевизора и ми се приисква да можех да започна да превключвам каналите, но съм наясно, че нямам шанс.

— Престън сякаш е направен от пластмаса.

— Тогава защо снощи те чух да шепнеш името му във възглавницата си?

— Млъквай.

— Ти млъквай — отвръща Кейт и ми се усмихва. — Той обаче май наистина е обратен. Колко жалко, като се има предвид, че сестрите Фицджералд са… — потръпва и млъква насред изречението, а аз се завъртам към нея.

— Кейт?

Тя разтрива основата на гърба си.

— Няма нищо.

Знам, че са бъбреците й.

— Да доведа ли мама?

— Още не.

Тя се пресяга между леглата ни, които са точно толкова отдалечени, че да се докоснем, ако и двете се опитаме. И аз протягам ръка. Когато бяхме малки, правехме този мост и проверявахме колко кукли Барби можем да наредим върху него, без да паднат.

Напоследък сънувам кошмари, в които ме режат на толкова много парчета, че не е останало достатъчно, за да ме съберат обратно.

Баща ми твърди, че огънят ще прегори от само себе си, освен ако не отвориш прозорец и не му дадеш гориво. Като се замисля, предполагам, че точно това правя; но татко казва и друго: че когато пламъците ближат петите ти, трябва да събориш стени, ако искаш да се измъкнеш. Затова, когато Кейт се унася от лекарствата си и заспива, вземам кожената папка, която държа между матрака и пружината си, и отивам в банята, за да съм сама. Знам, че Кейт наднича — бях пъхнала между зъбците на спиралата червен конец, за да разбера кой ми бърка в нещата без позволение, но макар че конецът е скъсан, отвътре не липсва нищо. Пускам водата да тече във ваната, за да изглежда, че имам причина да съм там, сядам на пода и започвам да броя.

Ако се сметнат двайсетте долара от заложната къща, разполагам със сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Няма да стигнат, но трябва да има начин да се справя. Когато си купи джипа втора ръка, Джес нямаше две хиляди и деветстотин и банката му отпусна някакъв заем. Разбира се, родителите ми също трябваше да подпишат документите, а като се имат предвид обстоятелствата, не ми се вярва да са готови да го направят за мен. Преброявам парите за втори път, просто в случай, че банкнотите по някакъв загадъчен начин са се размножили, но математиката си е математика и сумата остава същата. А после изчитам изрезките от вестници.

Камбъл Александър. Глупаво име, мен ако питате. Звучи като прекалено скъпо питие в бар или като брокерска фирма. Но не мога да отрека досието му.

За да стигнеш до стаята на брат ми, трябва да излезеш от къщата и на Джес му харесва да е точно така.

Когато навърши шестнайсет, се премести в апартамента над гаража — идеален вариант за всички, защото той не желаеше родителите ни да виждат какво прави, а и те не искаха. Стълбището до жилището му е блокирано от четири зимни гуми, малка стена от картонени кутии и преобърнато дъбово бюро. Понякога си мисля, че Джес сам поставя преградите, за да превърне достъпа ни до него в по-голямо предизвикателство.