Джоди Пико: Споделен живот

— Господин Александър — казвам, — сестра ми има левкемия.

— Съжалявам да го чуя. Но дори да бях готов отново да съдя Бог — а аз не съм, — не можеш да заведеш дело от името на някой друг.

Обясненията са прекалено много: моята собствена кръв, течаща във вените на сестра ми; как сестрите ме държаха, за да ме надупчат с игли за белите кръвни телца, които да дадат на Кейт; как лекарят каза, че първия път не били взели достатъчно. Подутините и дълбоката болка в костите, след като дарих костния си мозък; инжекциите, които предизвикаха създаването на още бели кръвни телца вътре в мен, за да има допълнително за сестра ми. Фактът, че не съм болна, а все едно, че съм. Това, че единствената причина да бъда родена, е нуждата на Кейт от реколта, фактът, че дори и сега вземат безкрайно важно решение, свързано с мен, а никой не си дава труд да попита човека, който най-много от всички заслужава правото да изрази мнението си.

Прекалено много неща има за обясняване, затова правя най-доброто по силите си.

— Не Бог — отвръщам. — Просто родителите ми. — И добавям: — Искам да ги съдя за правата над собственото си тяло.

Когато имаш само чук, всичко ти прилича на гвоздей.

Това е нещо, което навремето често повтаряше баща ми, първият Камбъл Александър; според мен това е крайъгълният камък на американската гражданска съдебна система. Накратко, хората, които са били притиснати в ъгъла, ще направят всичко по силите си отново да си проправят път до центъра. За някои това означава непрекъснато раздаване на удари. За други — възбуждане на съдебно дело. За което съм особено благодарен.

На периферията на бюрото ми Кери е подредила съобщенията ми така, както обичам — спешните на зелени бележки, по-малко неотложните — на жълти, подредени на спретнати колонки като двоен пасианс. Един телефонен номер привлича вниманието ми; намръщвам се и побутвам зеленото листче към жълтата страна. „Майка ти звъня четири пъти!!!“ — пише Кели. Замислям се отново, скъсвам листчето и го мятам в кошчето за боклук.

Момичето срещу мен очаква отговор — отговор, който аз преднамерено бавя. Казва, че иска да съди родителите си, също като всеки друг тийнейджър на тази планета. Само че то иска да ги съди за правата над собственото си тяло. Точно такива случаи отбягвам като чума — случаи, които изискват прекалено много усилие и оказване на детегледачески услуги на клиента. Въздъхвам и се изправям.

— Как каза, че ти е името?

— Не съм го казала — сяда малко по-изправена. — Ана Фицджералд.

Отварям вратата и изревавам на секретарката:

— Кери! Може ли да дадеш номера на „Планирано родителство“ за госпожица Фицджералд?

— Моля?! … — обръщам се и виждам, че хлапето е скочило на крака. — „Планирано родителство ?“

— Виж, Ана, ще ти предложа един съвет. Да възбудиш съдебно дело само защото родителите ти не ти позволяват да си купиш противозачатъчни или да отидеш в клиника за аборти, е като да размахаш ковашки чук, за да убиеш комар. Спести си парите и иди при „Планирано родителство“, те са много по-добре подготвени от мен да се справят с проблема ти.

За пръв път, откакто съм влязъл в кабинета си, я поглеждам — наистина я поглеждам. От хлапето се излъчва гняв, сякаш гори като електричество.

— Сестра ми умира, а майка ми иска да й даря един от бъбреците си! — извиква разпалено Ана. — Някак си не мисля, че въпросът ще се уреди с шепа безплатни презервативи!

Нали знаете как понякога човек преживява момент, когато целият му живот се простира пред него като раздвоен път и дори да избере едната пътека, не изпуска от очи другата, убеден, че допуска грешка? Кери се приближава с късче хартия с номера, за който я помолих, но аз затварям вратата, без да го взема, и се връщам обратно при бюрото си.

— Никой не може да те накара да дариш орган, ако не искаш.

— О, наистина ли? — тя се привежда напред и започва да отмята на пръсти. — Когато за пръв път съм дарила нещо на сестра си, е било кръв от пъпната връв и съм била току-що родена. Има левкемия — остра промиелоцитна левкемия — и моите клетки я връщат към ремисия. При следващия й релапс бях на пет и ми извадиха лимфоцити — три пъти, защото докторите първия път така и не успяха да вземат достатъчно. Когато това престана да действа, взеха костен мозък за трансплантация. Когато Кейт получаваше инфекции, аз трябваше да й дарявам гранулоцити. Когато отново настъпи релапс, трябваше да й даря периферни стволови клетки.