Джоди Пико - Споделен живот

Медицинският речник на това момиче може да засрами някой от платените ми експерти. Изваждам бележник от едно чекмедже.

— Очевидно ти си се съгласила да бъдеш донор на сестра си.

Тя се поколебава, а после поклаща глава.

— Никой не ме е питал.

— Каза ли на родителите си, че не искаш да дариш бъбрек?

— Те не ме слушат.

— Може, ако им споменеш за това.

Тя поглежда надолу, така че косата покрива лицето й.

— Те не ми обръщат внимание, освен когато им трябва кръвта ми или нещо друго. Ако Кейт не беше болна, нямаше дори да се родя.

Наследник и резерва: обичай, който води назад до моите прадеди в Англия. Звучи грубо — да създадеш второ дете за всеки случай, ако първото умре, — но е забележително практично. Хлапето може и да не е доволно, че е само добавка, но истината е, че всеки ден се зачеват деца по причини, които съвсем не са достойни за възхищение: за скрепяване на неуспешен брак; за продължаване на фамилното име; за оформянето им по образ и подобие на родителя.

— Създали са ме, за да могат да спасят Кейт — обяснява момичето. — Отишли са при лекари, специалисти, и така нататък, и са избрали ембриона, който представлявал идеално генетично съвпадение.

В юридическото училище имаше курсове по етика, но като цяло ги смятаха или за лигавщина, или за оксиморон и аз обикновено ги пропусках. Но все пак всеки, който от време на време си пуска Си Ен Ен, знае за противоречията, породени от изследванията на стволовите клетки. Бебета, родени, за да служат за резервни части, програмирани бебета, утрешната наука, за да спаси децата на днешния ден.

Почуквам с химикалката си по бюрото и Съдия — кучето ми — се примъква по-близо.

— Какво ще се случи, ако не дариш бъбрек на сестра си?

— Ще умре.

— И това не те притеснява?

Устата на Ана се стяга в тънка линия.

— Тук съм, нали?

— Да, така е. Просто се опитвам да разбера какво те е накарало да поискаш да тропнеш с крак точно сега, след толкова време.

Тя поглежда към рафта с книги.

— Защото — отговаря простичко, — това няма край.

Внезапно се сеща за нещо. Бръква в джоба си и слага на бюрото ми пачка измачкани банкноти и монети.

— Не се тревожете за хонорара си. Тук са сто трийсет и шест долара и осемдесет и седем цента. Знам, че не е достатъчно, но ще намеря начин да набавя още.

— Вземам по двеста на час.

— Долара?

— Мидите не се побират в отвора на АТМ устройствата — отвръщам.

— Може би бих могла да разхождам кучето ви или нещо друго.

— Кучетата помощници ги разхождат само собствениците им — свивам рамене. — Ще измислим нещо.

— Не може да сте ми адвокат безплатно — настоява тя.

— Добре тогава. Можеш да лъскаш бравите на вратите ми.

Не става въпрос, че съм особено щедър по природа, а за това, че в юридическо отношение този случай ми е в кърпа вързан: тя не иска да дари бъбрек; никой съдия с ума си няма да я накара насила; не е необходимо да правя никакво юридическо разследване; родителите ще отстъпят, преди да се е стигнало до процес, и ето ти го краят. Още повече случаят ще ми осигури голяма публичност и ще ми стигне като работа на доброволни начала за цялото проклето десетилетие.

— Ще подам молба от твое име в семейния съд: юридическа еманципация за медицински цели — казвам.

— А после какво?

— После ще има изслушване и съдията ще ти назначи особен представител, което означава…

— … човек, обучен да работи с деца в семейния съд, който определя кое представлява висшите интереси на детето — рецитира Ана. — Или с други думи, още един възрастен, определящ кое е добро за мен.

— Ами, така работи законът и няма как да го заобиколим. Но съответният представител теоретически ще се грижи само за теб, не за сестра ти или родителите ти.

Тя ме наблюдава как вземам бележника и нахвърлям няколко бележки.

— Не се ли притеснявате, че името ви е обърнато?

— Какво? — спирам да пиша и се втренчвам в нея.

— Камбъл Александър, фамилното ви име е малко име, а малкото ви — фамилно. — Тя прави пауза. — Или супа.

— И какво общо има това с твоя случай?

— Нищо — признава Ана. — Казвам просто, че родителите ви са взели лошо решение за вас.

Пресягам се през бюрото и й подавам визитна картичка.

— Ако имаш въпроси, обади ми се.

Тя я взема и прокарва пръсти по издадените букви на името ми. Обратното ми име. За Бога! А после се обляга на бюрото, грабва тефтерчето ми и откъсва долната част на листа. Взема химикала ми, написва нещо и ми го връща. Свеждам поглед към бележката в ръката си.