Джоди Пико - Споделен живот

Брайън, професионален пожарникар, може да влезе в някоя сграда, която е цялата почерняла, и да намери мястото, откъдето са тръгнали пламъците: овъглен цигарен фас, оголена жица. Всеки холокост започва с въглен. Просто трябва да си наясно какво да търсиш.

— Съдията е прекратил делото, нали така?

— Съдията му издаде двайсет и четири последователни присъди — оповестява Брайън, оставя Кейт на пода и започва да й облича пижамата.

В предишния си живот бях адвокат по граждански дела. В един момент наистина вярвах, че искам да бъда такава — но това беше преди едно едва проходило дете да ми подари шепа смачкани теменужки. Преди да разбера, че детската усмивка представлява татуировка: неизличимо произведение на изкуството.

Това влудява сестра ми Сузан. Тя е финансова вихрушка, която помете стъкления покрив на Банка Бостън, а според нея аз съм пилеене на еволюцията на мозъка. Според мен обаче половината от битката е да разбереш кое е добре за теб , а аз съм много по-добра като майка, отколкото щях да бъда като адвокат. Понякога се чудя дали само с мен е така, или има и други жени, които разбират къде трябва да бъдат, като не отиват никъде.

Вдигам поглед от Джес, когото подсушавам в момента, и виждам, че Брайън ме гледа.

— Не ти ли липсва, Сара? — пита тихо той.

Увивам сина ни в хавлията и го целувам по темето.

— Колкото някоя клоака — отвръщам.

Когато се събуждам на следващата сутрин, Брайън вече е тръгнал за работа. Работи два дни, после две нощи и почива четири дни и нощи, а после цикълът се повтаря. Поглеждам към часовника и осъзнавам, че вече е минало девет. Невероятно, но децата не са ме събудили. Навличам хавлията си и се втурвам по стълбите към долния етаж, където заварвам Джес да си играе на пода с кубчета.

— Ядох закуска — осведомява ме. — Направих и на теб.

Вярно, цялата кухненска маса е покрита с разпилени овесени ядки, а един плашещо нестабилен стол е поставен под шкафа със зърнените закуски. Ивица от мляко води от хладилника към купата.

— Къде е Кейт?

— Спи — отвръща Джес. — Опитах се да я побутна и всичко.

Децата ми са като будилници; новината, че Кейт спи до толкова късно, ме кара да си спомня, че напоследък е хремава, и се питам дали затова беше толкова уморена миналата вечер. Качвам се по стълбите и извиквам името й. В стаята си тя се завърта към мен и изплува от тъмнината, за да се фокусира върху лицето ми.

— Стани и ми дай усмивка!

Дръпвам щорите и слънцето се излива върху одеялата й. Вдигам я да седне и разтривам гърба й.

— Хайде да те облечем — казвам и изхлузвам горнището на пижамката през главата й.

По гръбначния й стълб като редица от малки сини скъпоценни камъни виждам низ от синини.

— Анемия е, нали? — обръщам се към педиатъра. — Децата на нейната възраст не се разболяват от инфекциозна мононуклеоза, нали?

Доктор Уейн отдръпва стетоскопа си от тесните гърдички на Кейт и дръпва надолу розовата й блузка.

— Възможно е да е вирус. Искам да й взема кръв и да пусна едно-две изследвания.

Тази новина кара Джес, който до момента търпеливо си е играл с войник без глава, да наостри уши.

— Знаеш ли как вземат кръв, Кейт?

— С моливи?

— С игли . Големи дълги игли и те набучват, сякаш те стрелят…

— Джес! — обаждам се предупредително.

— Стрелят? — изписква Кейт. — Ох!

Дъщеря ми, която ми има доверие да й кажа кога е безопасно да пресече улицата, да режа месото й на малки късчета и да я защитавам от всякакви ужасни неща като големи кучета, тъмнина и шумни фишеци, ме гледа с очакване.

— Само една малка игличка — уверявам я.

Медицинската сестра влиза с подноса си, спринцовката, шишенцата и гумения турникет и Кейт започва да пищи. Поемам си дълбоко дъх.

— Кейт, погледни ме.

Виковете й затихват до тихи хълцания.

— Ще е само леко боцване.

— Лъжкиня! — прошепва Джес.

Кейт се отпуска съвсем лекичко. Сестрата я слага на кушетката и ме моли да я държа за раменете. Гледам как иглата се забива в бялата кожа на ръката на дъщеря ми, чувам внезапния писък, но не потича никаква кръв.

— Съжалявам, захарче — казва сестрата, трябва да опитам пак.

Изважда иглата и отново убожда Кейт, която надава още по-висок вик.

При пълненето на първото и второто шишенце Кейт се съпротивлява с всички сили. Когато идва ред на третото, вече е съвсем отпусната. Не знам кое от двете е по-лошо.

Чакаме резултатите от кръвната проба. Джес лежи по корем на килима в чакалнята и прихваща само Бог знае какви микроби от всички болни деца, които минават през кабинета. Искам педиатърът да излезе, да ми каже да заведа Кейт у дома и да я накарам да пие портокалов сок и да размаха пред носа ми рецепта на „Циклор“ като вълшебна пръчка.