Джоди Пико - Споделен живот

Докато шофирам обратно към къщи, съм поразена от внезапната мисъл, че светът е надуваем — дървета, трева и къщи, готови да рухнат при едно-единствено убождане. Изпитвам чувството, че ако отклоня колата наляво й пробия оградата на детската площадка, тя ще ни отблъсне назад като гумен дюшек.

Изпреварваме един камион с надпис „Батчълдър Каскет Къмпани“ на каросерията. И „Карайте сигурно“. Това не е ли конфликт на интереси?

Кейт седи на столчето си и яде бисквити с формата на животни.

— Играй — заповядва тя.

В огледалото за обратно виждане лицето й сияе. „Предметите са по-близо, отколкото изглеждат“. Поглеждам я как вдига първата бисквита.

— Какво казва тигърът? — успявам да промълвя.

— Рррррр! — тя отхапва главата му и размахва друга бисквита.

— Какво казва слонът?

Кейт се кикоти и надава рев през носа си.

Питам се дали ще се случи в съня й. Или дали ще плаче. Дали до нея ще има някоя добра сестра, която да й даде нещо за болката. Представям си как детето ми умира, а то е живо и се смее на половин метър зад мен.

— Как казва жирафът? — пита Кейт. — Жирафът?

Гласът й е изпълнен с толкова бъдеще.

— Жирафите не казват нищо — отговарям.

— Защо?

— Защото така са родени — отвръщам и чувствам как гърлото ми се стяга така, че не мога да промълвя нищо повече.

Телефонът иззвънява точно когато се връщам от дома на съседката, след като съм се разбрала с нея да се грижи за Джес, докато ние се грижим за Кейт. Нямаме протокол за тази ситуация. Единствените ни детегледачки са все още в гимназията; и двете баби, и двамата дядовци са мъртви; никога не сме се занимавали с целодневни детски центрове — грижата за децата е моя работа.

Влизам в кухнята, когато Брайън вече е потънал в разговор с обаждащия се. Шнурът на телефона е увит около коленете му като пъпна връв.

— Да — казва той, — не е за вярване. Този сезон не съм ходил на нито една игра… няма смисъл, когато вече го продадоха.

Погледът му среща моя, докато слагам чайника.

— О, Сара е много добре. И децата, да, и те са добре. Хубаво. Поздрави Луси от мен. Благодаря, че се обади, Дон — затваря. — Дон Търман — обяснява. — От противопожарната академия, сещаш ли се? Много е симпатичен.

Докато се взира в мен, искрената усмивка изчезва от лицето му. Чайникът започва да свири, но нито той, нито аз понечваме да го свалим. Поглеждам към Брайън и скръствам ръце.

— Не можах — мълви тихо. — Сара, просто не можах.

Тази нощ в леглото Брайън е като обелиска — само една сянка, очертана на фона на тъмнината. Макар че не сме продумвали от часове, знам, че е също толкова буден, колкото и аз.

Това ни се случва, защото се разкрещях на Джес миналата седмица, вчера, само преди миг. Това ни се случва, защото не купих на Кейт бонбоните „М& М“, които искаше в магазина. Това ни се случва, защото веднъж, само за частица от секундата, се запитах какъв ли щеше да е животът ми, ако никога не бях раждала деца. Това ни се случва, защото не осъзнавах каква късметлийка съм.

— Мислиш ли, че ние сме виновни? — пита Брайън.

— Да сме виновни ли? — обръщам се към него. — Как?

— Заради гените си. Знаеш.

Не отговарям.

— В болницата не знаят нищо — отбелязва пламенно той. — Помниш ли, когато синът на шефа си счупи лявата ръка, а те сложиха гипс на дясната?

Отново впервам поглед в тавана.

— Само за твоя информация — казвам по-високо, отколкото съм възнамерявала, — няма да допусна Кейт да умре.

До мен се разнася ужасен звук — като вой на ранено животно, като стон на удавник. А после Брайън притиска лице към рамото ми и се разридава в кожата ми. Обгръща ме с ръце и ме стиска така, сякаш губи равновесие.

— Няма да допусна — повтарям, но дори и в собствените си уши звуча така, сякаш се заричам твърде много.

С всяко увеличаване на горещината на пожара с деветнайсет градуса огънят става два пъти по-голям. Точно това си мисля, докато наблюдавам как от комина излитат искри — хиляди нови звезди. Деканът на Медицинското училище към университета „Браун“ стои до мен и кърши ръце. Самият аз се потя в тежкото си палто.

Докарали сме машина, стълба и спасителен автомобил. Заобиколили сме сградата от четирите краища. Потвърдили сме, че вътре няма никого. Е, с изключение на тялото, заклещило се в комина и станало причина за пожара.

— Беше едър човек — отбелязва деканът. — Винаги постъпваме така с телата след края на часовете по анатомия.

— Ей, капитане! — виква Поли. Днес той е главният ми оператор на помпата. — Ред е приготвил крана. Да отворя ли струята?