Джоди Пико - Споделен живот

Минава цял час, преди доктор Уейн отново да ни повика в кабинета си.

— Има малък проблем с резултатите — казва той. — По-точно, с броя на белите й кръвни телца. Малко по-нисък е от обичайното.

— Какво означава? — на мига се проклинам, задето съм постъпила в юридическо училище, а не в медицинско. Опитвам се да си припомня какво изобщо правят белите кръвни телца.

— Възможно е да има автоимунна недостатъчност. Или просто да е станала грешка в лабораторията — докосва косата на Кейт. — За да сме сигурни, искам да ви изпратя при хематолог в болницата, за да повтори теста.

Мисля си: „Сигурно се шегувате!“. Но вместо това виждам как ръката ми се протяга по своя собствена воля и поема късчето хартия, което ми подава доктор Уейн. Не рецепта, както се надявах, а име. „Илиана Фаркард, болница «Провидънс», Хематология/Онкология“.

— Онкология — повтарям. — Но това е рак.

Зачаквам доктор Уайн да ме увери, че е само част от специалността на лекарката, че лабораторията за кръвни проби и раковото отделение просто са разположени на едно и също място и нищо повече.

Той не го прави.

Диспечерът от противопожарната служба ми съобщава, че Брайън се е отзовал на медицински сигнал. Тръгнал е със спасителния автомобил преди двайсет минути. Поколебавам се и поглеждам към Кейт, отпусната на един от пластмасовите столове в чакалнята в болницата. Медицински сигнал.

Мисля, че в живота ни има кръстопътища, когато вземаме огромни радикални решения, без дори да го осъзнаваме — както когато преглеждаме заглавията във вестника, докато чакаме на червения светофар, и не забелязваме вана, който предизвиква злополука. Както когато влизаме в магазинче за кафе съвсем случайно и срещаме мъжа, за когото ще се омъжим един ден, докато той претърсва джобовете си за дребни пред щанда. Или това: да заръчате да предадат на съпруга ви, че искате да се срещнете, след като часове наред сте се самоубеждавали, че изобщо не е важно.

— Обадете му се по радиото — казвам. — Предайте му, че сме в болницата.

Утешително е да знам, че Брайън е до мен, сякаш сме двама часовои, двойна линия на защита. В болницата „Провидънс“ сме от три часа и с всяка минута ми става все по-трудно да продължавам да се самозаблуждавам, че доктор Уейн е допуснал грешка. Джес спи на пластмасов стол. Кейт е преминала през още едно травмиращо вземане на кръв и рентгенов преглед на гърдите, защото съм споменала, че е с настинка.

— Пет месеца — казва внимателно Брайън на мъжа, седнал пред него с блок за писане в ръка. После поглежда към мен. — Нали тогава се разболя?

— Така мисля.

Лекарят вече ни е разпитал за всичко — от това, с какво сме били облечени в нощта, когато Кейт е била зачената, до деня, в който за пръв път е успяла да хване лъжица в ръка.

— Първата й дума? — пита той.

Брайън се усмихва.

— Тати.

— Имах предвид кога.

— О! — той се смръщва. — Мисля, че малко преди да навърши една.

— Извинете — намесвам се. — Може ли да ми обясните защо всичко това има някакво значение?

— Просто медицинска история, госпожо Фицджералд. Искаме да научим всичко, което можем, за дъщеря ви, за да разберем какво не е наред.

— Господин и госпожо Фицджералд? — към нас се приближава млада жена в лабораторна престилка. — Аз съм флеботомист. Доктор Фаркард иска да направя коагулационен панел на Кейт.

При звука на името си Кейт примигва в скута ми, хвърля поглед към бялата престилка и пъха ръце в ръкавите на собствената си блузка.

— Не може ли да й вземете кръв с ланцет от пръста?

— Не, това наистина е най-лесният начин.

Внезапно си спомних как, когато бях бременна с Кейт, тя не спираше да хълца. Коремът ми мърдаше часове наред. Всяко нейно движение, дори и толкова малко, ме принуждаваше да правя нещо, което не можех да контролирам.

— Мислите ли — казвам тихо, — че искам да чуя точно това? Когато отидете в кафенето и си поръчате кафе, дали ще ви хареса, ако някой ви даде кока-кола, защото му е по-лесно да я достигне? Ако искате да платите с кредитна карта, ще ви хареса ли, ако ви кажат, че им създавате прекалено много неприятности, затова е по-добре да платите в брой?

— Сара — гласът на Брайън е като далечен вятър.

— Мислите ли, че на мен ми е лесно да седя тук с детето си и да нямам представа какво става или защо правите всички тези тестове? Мислите ли, че на нея й е лесно? Откога човек има възможност да направи това, което е най-лесно ?

— Сара — едва когато ръката на Брайън се отпуска върху рамото ми, осъзнавам колко силно треперя.