Джоди Пико - Споделен живот

Доколкото знам, никога не го е сваляла. Сара изважда ростбифа от печката и го слага на масата. Докато взема ножа за рязане, тя поглежда към Кейт.

— Като говорим за неща, които не сме в настроение да носим, облечи си друга тениска.

— Защо?

— Защото аз така казвам.

— Това не е причина.

Сара набожда телешкото с ножа.

— Защото ми се струва неприлично да я носиш на масата за вечеря.

— Не е по-неприлично от тениските на Джес с разни метъли. Какво пишеше на вчерашната? „Алабама Тъндър Пуси?“ 4 4 Pussy (англ.) — вулг. женски полов орган — бел.прев.

Джес я поглежда и обръща очи — изражение, което ми е познато, като на окуцял кон в някой уестърн в мига, преди да го застрелят от милосърдие.

Сара реже месото. Преди розово, сега то прилича на корав дънер.

— Погледни! — извиква тя. — Съсипано е.

— Много е хубаво — вземам единственото парче, което е успяла да отдели, и си отрязвам по-малка хапка. Все едно дъвча кожа. — Прекрасно. Ей сега ще изтичам до службата и ще взема горелка, за да можем да сервираме на другите.

Сара примигва, а после от устата й избликва смях. Кейт се кикоти. Дори и Джес се ухилва.

Точно в този миг осъзнавам, че Ана вече е станала от масата и — което е още по-важно, — никой не е забелязал.

В пожарната сме четирима и седим в кухнята. Ред вари на печката някакъв сос, Поли чете „Про Джо“, а Цезар пише писмо до тазседмичния обект на страстта си. Ред го гледа и клати глава.

— Трябва да го запишеш на диск и да разпечатваш по няколко копия едновременно.

„Цезар“ е просто прякор. Поли го измисли преди години, защото очите на колегата ни постоянно шарят.

— Тази е различна — отвръща Цезар.

— Точно така. Изкара цели два дни. — Ред изсипва спагетите в гевгира в мивката и около лицето му се издига пара. — Фиц, дай на момчето малко напътствия, става ли?

— Защо аз?

Поли вдига поглед над ръба на вестника.

— По подразбиране — отговаря той и е прав.

Жена му го напусна преди две години заради виолончелист, който минаваше през Провидънс на турне със симфоничния оркестър; Ред е толкова заклет ерген, че няма да разпознае една дама дори и под носа си. От друга страна със Сара сме женени от двайсет години.

Ред поставя пред мен чиния, а аз започвам да говоря.

— Жените — подхващам — не са чак толкова различни от голям огън на открито.

Поли захвърля вестника и издюдюква.

— Ето го: таото на капитан Фиццжералд.

Не му обръщам внимание.

— Огънят е красив, нали? Когато гори, не можеш да откъснеш поглед от него. Съумееш ли да го овладееш, ще ти дава светлина и топлина. Само ако го изпуснеш от контрол, ще трябва да минеш в офанзива.

— Това, което се опитва да ти каже капитанът — помага ми Поли — е, че трябва да държиш гаджето си далеч от насрещния вятър. Хей, Ред, имаш ли пармезан?

Сядаме на втората ми вечеря, което обикновено означава, че звънците ще забият след минути. Борбата с огъня е свят, управляван от закона на Мърфи: кризата възниква, когато най-малко можеш да си я позволиш.

— Хей, Фиц, спомняш ли си последния мъртвец, дето се заклещи? — пита Поли. — Когато бяхме доброволци?

Господи, да. Двеста и петдесет килограмов мъж, издъхнал от сърдечна недостатъчност в леглото си. От погребалния дом не успяха да свалят тялото по стълбите и повикаха пожарникарите.

— Въжета и скрипци — припомням си на глас.

— Трябваше да го кремират, но беше прекалено огромен… — ухилва се Поли. — Кълна се в Бога и в душата на майка си в рая, вместо това трябваше да го занесат при ветеринарите.

Цезар го поглежда и примигва.

— Защо?

— Как според теб се отървават от мъртвите коне, Айнщайн?

Цезар събира две и две и очите му се разширяват.

— Без майтап? — пита, замисля се и бутва настрана чинията със спагети с болонски сос на Ред.

— Кого смятате, че ще помолят да почисти комина на медицинското училище? — пита Ред.

— Нещастните копелета от Администрацията на сигурността и здравето — отвръща Поли.

— Десет кинта, че ще позвънят тук и ще ни кажат, че е наша работа.

— Никъде няма да се обадят — намесвам се, — защото няма да има какво да се разчиства. Огънят гореше прекалено силно.

— Е, добре, поне знаем, че този път не става дума за палеж — измърморва Поли.

През последния месец имаме серия от пожари, подпалени умишлено. Винаги се разбира — има или следи от разливане на запалителна течност, или многобройни точки на избухване, или дим, който е черен, или необичайно съсредоточаване на огъня на едно място. Който и да го прави, е умен — на няколко места причинителите на пожара са сложени под стълбите, за да ни отрежат достъпа до пламъците. Предумишлените пожари са опасни, защото не следват техниката, която използваме, за да се борим с тях. Предумишлените палежи са в сгради, които е най-вероятно да се срутят, докато сме в тях и се борим с пламъците.