Джоди Пико - Споделен живот

— Утре трябва да заведа Кейт на диализа — каза Сара. — Кога ще се върнеш?

— Към осем. Но съм на повикване и няма да се изненадам, ако нашият подпалвач нанесе нов удар.

— Брайън? — попита тя. — Как ти се стори Кейт?

„По-добре от Ана“ — помислих си, но не това ме питаше. Искаше да преценя жълтеникавия оттенък на кожата на Кейт днес в сравнение с вчера; да разчета начина, по който се облягаше с лакти на масата, прекалено уморена, за да задържи тялото си изправено.

— Изглежда страхотно — излъгах, защото редовно го правим един за друг.

— Не забравяй да им пожелаеш „лека нощ“, преди да тръгнеш — напомня ми Сара и се обърна да вземе хапчетата, които Кейт пие преди лягане.

Тази вечер е спокойно. Седмиците притежават собствен ритъм и лудостта на петъчните или съботните нощни смени рязко контрастира със скуката на неделите и понеделниците. Отсега знам: това ще е една от нощите, когато си лягам и наистина имам възможност да поспя.

— Татко?

Люкът към покрива се отваря и от него изпълзява Ана.

— Ред ми каза, че си тук.

Застивам на мястото си. Часът е десет през нощта.

— Какво има?

— Нищо. Просто… исках да ти дойда на гости.

Когато децата бяха малки, Сара се отбиваше с тях през цялото време. Те играеха в нишите край огромните заспали машини; заспиваха в койката ми. Понякога, през най-топлите летни вечери, Сара носеше старо одеяло и го разпъвахме тук, на покрива. Лягахме с децата помежду ни и гледахме как пада нощта.

— Мама знае ли къде си?

— Тя ме докара — отвръща Ана и предпазливо прекосява покрива. Височините никога не са й понасяли особено, а перилото край бетона няма и един метър. Тя присвива очи и се навежда към телескопа. — Какво виждаш?

— Бета — отвръщам.

Поглеждам внимателно Ана — нещо, което не съм правил от доста дреме. Вече не е слаба като клечка, започва да придобива наченки на извивки. Дори движенията й — начинът, по който прибира косата си зад ухото, начинът, по който надниква в телескопа — притежават грация, която свързвам с порасналите жени.

— Има нещо, което искаш да ми кажеш ли?

Зъбите й захапват долната устна, а очите й се свеждат към маратонките.

— Може би вместо това може ти да поговориш на мен — предлага тя.

Настанявам я да седне върху якето ми и посочвам към звездите. Разказвам й, че Бета е част от Лира — лирата, която някога е принадлежала на Орфей. Не ме бива в разказването на истории, но си спомням тези, които са свързани със съзвездията. Разказвам й за сина на бога на слънцето, чиято музика очаровала животните и размеквала скалите — човек, който обичал жена си Евридика толкова много, че не искал да позволи на Смъртта да му я отнеме.

Когато свършвам, и двамата лежим по гръб.

— Може ли да остана тук с теб? — пита Ана.

Целувам я по темето.

— Разбира се.

— Татко — прошепва Ана, когато вече съм сигурен, че е заспала, — подействало ли е?

Трябва ми миг, преди да разбера, че говори за Орфей и Евридика.

— Не — признавам.

Тя въздъхва.

— Така и предположих.

Някога се преструвах, че просто минавам през това семейство на път към истинското си. Всъщност не преувеличавам кой знае колко: имаме Кейт, която е същинско копие на татко, и Джес, който е копие на мама; а ето ме и мен, колекция от рецесивни гени, дошли от лявото поле. В закусвалнята на болницата, докато ядях пържени картофки с вкус на гума и червен желатинов десерт, поглеждах от маса към маса и си мислех, че истинските ми родители може да са съвсем близо. Щяха да се разплачат от радост, че са ме намерили, и да ме отведат в замъка ни в Монако или в Румъния, да ми дадат прислужница, която да ухае на чисти чаршафи, мое собствено швейцарско планинско куче и лична телефонна линия. Въпросът беше, че първият човек, на когото щях да се обадя, за да се похваля с невероятния си късмет, щеше да е Кейт.

Кейт ходи на диализа три пъти седмично по два часа. Има катетър Махукър , който изглежда точно като тръбата, която преди забиваха в централната й вена, и стърчи точно от същото място на гърдите й. Приспособлението е свързано с машина, която върши работата, на която бъбреците й са неспособни. Кръвта на Кейт (е, ако трябва да сме точни от техническа гледна точка, моята кръв) излиза от тялото й през игла, пречиства се и влиза обратно в тялото й през втора игла. Сестра ми твърди, че не боли. Най-вече е отегчително. Обикновено Кейт си носи книга или плейъра и слушалките за компактдискове. Понякога играем на разни игри. „Иди в коридора и ми разкажи за първия страхотен пич, когото видиш“ — заповядва Кейт, или „Промъкни се зад гърба на портиера, който сърфира в нета, и виж чии голи снимки сваля“. Докато е завързана за леглото, аз съм нейните очи и уши.