Джоди Пико - Споделен живот

Днес чете списание „Алюър“. Чудя се дали изобщо знае, че докосва всеки модел с У-образно деколте, когото види там, по гръдната кост — там, където тя има катетър, а те нямат.

— Е, добре — оповестява майка ми изневиделица, — това е интересно.

Размахва брошура, която е взела от таблото за обяви пред стаята на Кейт: „Вие и новият ви бъбрек“.

— Знаеш ли, че не изваждат стария бъбрек? Просто ти трансплантират новия и го закачат.

— Звучи зловещо — потръпва Кейт. — Само си представи патолога, който те отваря и вижда, че имаш три бъбрека вместо два.

— Смятам, че смисълът на трансплантацията е патологът да не те отвори скоро — подчертава майка ми.

Въображаемият бъбрек, за който говори, в момента се намира в моето собствено тяло.

И аз съм чела брошурата.

Даряването на бъбрек се смята за сравнително безопасна операция, но мен ако питате, авторът навярно го е сравнявал с нещо като трансплантация на сърце и бял дроб или отстраняването на мозъчен тумор. Според мен безопасна операция е тази, при която влизаш в кабинета на лекаря, оставаш буден през цялото време и процедурата приключва за по-малко от пет минути — както когато ти махат брадавица или ти запълват кариес. От друга страна, когато даряваш бъбрек, прекарваш нощта преди операцията гладен и на слабителни. Дават ти анестетици, рисковете, от които могат да включват удар, сърдечен пристъп и белодробни проблеми. Четиричасовата хирургия също не е приятно изживяване — имаш шанс едно на три хиляди да умреш на операционната маса. Ако оцелееш, оставаш в болницата средно между четири и седем дни, макар че до пълното възстановяване минават между четири и шест седмици. А до момента дори не съм споменала за дългосрочните ефекти: увеличен риск от повишено кръвно налягане, риск от усложнения при бременност, препоръка да се въздържаш от всякакви дейности, които могат да увредят единствения ти останал бъбрек.

Но пък когато ти премахват брадавица или ти запълват дупка в зъба, единственият човек, който в крайна сметка печели, си ти самият.

Някой почуква на вратата и в стаята надниква позната физиономия. Върн Стакхаус е шериф и следователно член на същата общност за обществени услуги като баща ми. Едно време се отбиваше у нас да ни поздрави или да ни даде коледни подаръци; в по-ново време спаси задника на Джес, като го доведе у дома, след като го закопча за участие при сбиване, вместо да го предаде на правосъдната система да се занимае с него. Когато си член на семейство, в което има умиращо момиче, хората ти пускат малко гювеч.

Лицето на Върн прилича на суфле, с вдлъбнатини на най-неочакваните места. Изглежда няма представа дали е уместно да влезе в стаята.

— Ъъъ — започва, — здравей, Сара.

— Върн! — изправя се майка ми. — Какво правиш в болницата? Всичко наред ли е?

— О, да, да. Тук съм по работа.

— Предполагам разнасяш призовки.

— Ъхъ — Върн пристъпва от крак на крак и пъха ръка в якето си като Наполеон. — Наистина съжалявам, Сара — измърморва и й подава документ.

Също както става с Кейт, всичката кръв се оттича от тялото ми. Не мога да помръдна, дори да исках.

— Какво, по… Върн, под съд ли ме дават? — гласът на майка ми е тих, прекалено тих.

— Виж, не ги чета. Просто ги връчвам. А твоето име беше тук, в списъка ми. Ако, ъъъ, ако мога да направя…

Дори не довършва изречението — изнизва се от стаята с шапка в ръка.

— Мамо? — пита Кейт. — Какво става?

— Нямам представа.

Тя разгръща листата. Достатъчно съм близо, за да ги прочета над рамото й. „Щатът Род Айлънд И Провидънс Плантейшънс“, така пише най-отгоре. По-официално не може и да бъде. „Семеен Съд На Окръг Провидънс. За: Ана Фицджералд Или Джейн Доу“.

„Молба За Медицинска Еманципация“

„Мамка му!“ — мисля си. Бузите ми пламтят, а сърцето ми започва да се блъска в гърдите. Чувствах се така, както когато навремето директорът изпрати на родителите ми дисциплинарно предупреждение, защото нарисувах подигравателна скица на госпожа Тухи и внушителния й задник в полето на тетрадката си по математика. Не, всъщност не е вярно — сега е милион пъти по-лошо.

Да взема сама всички решения по медицински въпроси.

Да не бъде принуждавана да се подлага на лечение, което не е в неин интерес и в нейна полза.

Да не бъде заставяна да се подлага на още медицински процедури в полза на сестра си Кейт.

Майка ми повдига лице към моето.

— Ана — прошепва тя, — какво, по дяволите, е това?

Сега, когато наистина се случва, ми се струва, че в корема ми се е забил юмрук. Поклащам глава. Какво мога да й кажа?