Джоди Пико - Споделен живот

— Вече е направено!

— Можеш да се откажеш — знаеш, ако искаш…

Благодарна съм, че помежду ни се вие пара, защото не мога да понеса мисълта Кейт да види лицето ми точно сега.

— Знам — прошепвам.

Дълго Кейт не казва нищо. Мислите й се въртят в кръг като привързан към колело плъх, също както и моите. Изследвай всяка спица от възможности, и няма да намериш абсолютно нищо.

След известно време отново подавам глава. Кейт избърсва очите си и поглежда към мен.

— Нали осъзнаваш — доверява ми, — че си единствената ми приятелка?

— Не е вярно — отговарям веднага, но и двете сме наясно, че лъжа.

Кейт е прекарала прекалено много време извън училище, за да намери мястото си в някоя група. Повечето от приятелствата, които завърза през дългия си период на ремисия, замряха, за което вина имат и двете страни. Оказа се, че за обикновените деца е прекалено трудно да разберат как да се държат с човек, който постоянно е на ръба на смъртта, и също толкова трудно за Кейт наистина да се вълнува от неща като училищни тържества и изпити САТ, когато няма гаранция, че ще доживее да ги види. Има неколцина познати, но когато идват, имат вид на хора, които излежават присъда, седят на ръба на леглото на Кейт, броят минутите до мига, в който могат да си тръгнат, и благодарят на Бог, че не се е случило на тях.

Истинският приятел е неспособен да те съжалява.

— Не съм ти приятелка — отвръщам и дръпвам обратно завесата. — Аз съм ти сестра. — „При това адски лоша“ — добавям наум. Подлагам лицето си под струята на душа, за да не разбере Кейт, че и аз плача.

Внезапно завесата се отдръпва и ме оставя съвсем разголена.

— Точно за това исках да поговорим — казва Кейт. — Ако не искаш повече да си ми сестра, е едно, но не мисля, че мога да понеса мисълта да те загубя като приятелка.

Тя връща завесата на мястото й и парата се надига около мен. След миг чувам отварянето и затварянето на вратата, а после и прорязващата като нож струя студен въздух, който я следва по петите.

И аз не мога да понеса мисълта да я загубя.

Тази нощ, след като Кейт заспива, се измъквам от леглото си и заставам до нейното. Когато подлагам длан под носа й, за да се уверя, че диша, по ръката ми се плъзга глътка въздух. Мога да натисна сега, на мига, длан над носа и устата й, да я удържа, докато се съпротивлява. Каква е разликата между едно такова действие и това, което вече правя?

От коридора долита шум от стъпки, който ме кара да се гмурна в пещерата на завивките си. Обръщам се настрана, с гръб към вратата, в случай че клепачите ми все още потрепват, когато родителите ми влязат в стаята.

— Не мога да повярвам — прошепва майка ми. — Просто не мога да повярвам, че го е направила.

Баща ми е изключително тих и се чудя дали не съм се объркала, дали изобщо е тук.

— Прави същото като Джес — добавя майка ми. — Прави го само за да получи внимание. — Усещам как поглежда надолу към мен, все едно съм създание, каквото не е виждала никога преди. — Може би трябва да я заведем някъде, само нея. Да отидем на филм или на пазар, за да не се чувства изоставена. Да я накараме да разбере, че не е нужно да върши лудости, за да ни накара да я забележим. Какво мислиш?

Баща ми не отговаря веднага.

— Е, добре — отвръща й тихо, — нейното може би не е лудост.

Нали знаете как тишината може да пробие тъпанчетата ви в тъмното, да ви оглуши? Точно това става сега, затова едва успявам да чуя отговора на майка си.

— За Бога, Брайън… ти на чия страна си?

А баща ми възразява:

— Кой каза, че има страни?

Отговор на въпроса мога да му дам дори и аз. Винаги има страни. Винаги има печеливш и губещ. За всеки, който получава, има някой, който трябва да даде.

След няколко секунди вратата се затваря и трепкащата светлина от коридора, отразявала се по тавана, изчезва. Примигвам, обръщам се по гръб… и виждам майка си все още до леглото ми.

— Мислех, че си си отишла — прошепвам.

Тя сяда на долния край на леглото и аз се отдръпвам. Но тя слага ръка на прасеца ми, преди да стигна прекалено далеч.

— Какво още си мислиш, Ана?

Стомахът ми се свива.

— Мисля си… мисля си, че сигурно ме мразиш.

Дори в тъмнината виждам как блестят очите й.

— О, Ана — въздъхва майка ми, — как може да не знаеш колко много те обичам?

Протяга ръце и аз пропълзявам в тях, все едно отново съм малка и се побирам вътре. Притискам лице към рамото й. Повече от всичко искам да върна времето малко назад, отново да стана детето, което вярваше, че думите на майка ми са стопроцентова истина и правилни, без да се взира достатъчно внимателно, за да забележи пукнатините в тях.