Джоди Пико - Споделен живот

— Зан? — казвам. — Как си?

Трийсет и шест часа след като Кейт е официално диагностицирана с остра промиелоцитна левкемия, с Брайън получаваме възможност да задаваме въпроси. Кейт си играе с блестящо лепило заедно със специалист по работа с деца, докато ние се срещаме с отбор от лекари, сестри и психиатри. Вече съм разбрала, че сестрите дават отговорите, за които отчаяно копнеем. За разлика от лекарите, които се въртят така, сякаш искат да отидат някъде другаде, сестрите ни отговарят търпеливо, сякаш сме първите родители, които са дошли на такава среща с тях, вместо хилядните.

— Особеното на левкемията — обяснява една сестра — е, че още преди да сме забили иглата за първи път при първия курс на лечение, вече обмисляме три други лечения. Прогнозата за тази болест е лоша, затова предварително се налага да мислим какво ще последва. Това, което прави острата промиелоцитна левкемия малко по-сложна, е, че е устойчива на химиотерапия.

— И какво означава? — пита Брайън.

— Обикновено при миелогенните левкемии има възможност да изтласкаме болестта в ремисия всеки път, когато се повтори, стига органите да издържат. Изтощаваме тялото на пациента, но знаем, че ще реагира на лечението всеки път. С острата промиелоцитна левкемия обаче, след като веднъж прибегнем до определена терапия, обикновено втори път не можем да разчитаме на нея. И поне засега има граници на нещата, които можем да направим.

— Нима казвате… — преглъща Брайън. — Нима казвате, че тя ще умре?

— Казвам, че няма никакви гаранции.

— Тогава какво ще правите?

Отговаря друга сестра:

— Кейт ще започне химиотерапия за една седмица. Надяваме се да успеем да унищожим засегнатите клетки и да я накараме да премине в ремисия. Най-вероятно ще страда от гадене, повръщане и ще се опитаме да сведем антиеметиците до минимум. Ще загуби косата си.

При тези думи от устата ми се изтръгва лек вик. Наистина е нещо дребно, но все пак е знамето, което ще позволи на останалите да разберат какво не е наред с Кейт. Само преди шест месеца я подстригахме за първи път; златистите къдрици се виеха като монети на пода на „Супер Катс“.

— Възможно е да развие диария. Има голяма вероятност, понеже имунната й система е потисната, да получи инфекция, която да наложи хоспитализация. Химиотерапията може да причини и изоставане в развитието. Около две седмици след първия курс Кейт ще претърпи и курс на консолидационна химиотерапия, а после още няколко на поддържаща. Точният им брой ще зависи от резултатите, които ще получим от периодичната аспирация на костен мозък.

— А после какво? — пита Брайън.

— После ще я наблюдаваме — отговаря доктор Чанс. — При острата полиомиелоцитна левкемия трябва да сме бдителни за релапс. Трябва да постъпва в болницата при всеки кръвоизлив, висока температура, кашлица или инфекция. Що се отнася до по-нататъшното лечение, има няколко възможности. Целта е да накараме тялото й да произвежда здрав костен мозък. В малко вероятния случай, ще постигнем молекулярна ремисия с химиотерапията, можем да извлечем клетки от тялото на самата Кейт и отново да ги въведем вътре — автологична трансплантация. Ако се стигне до релапс, може да се опитаме да й трансплантираме костен мозък от друг човек, за да произвежда кръвни клетки. Кейт има ли братя или сестри?

— Брат — отвръщам и изведнъж ми хрумва ужасна мисъл. — Възможно ли е и той да страда от това заболяване?

— Вероятността е много малка. Но може да се окаже, че е съвместим за донор при алогенна трансплантация. Ако не, ще впишем Кейт в националния регистър за СНД — съвместим неродствен донор. Но трансплантация от нероднина, дори и да е съвместим, е много по-опасна, отколкото ако донорът е роднина — рискът от летален изход е значително по-висок.

Информацията е безкрайна, поредица от стрели, изпращани толкова бързо, че вече не усещам пробождането им. Съветват ни: „Не мислете, просто предайте детето си в наши ръце, защото в противен случай ще умре“. За всеки отговор, който ни дават, имаме друг въпрос.

Ще порасне ли косата й?

Ще може ли някога да ходи на училище?

Ще може ли да си играе с приятели?

Защо се случи това, дали поради мястото, където живеем?

Дали заради това, че сме тези, които сме?

— Какво ще стане — чувам се да питам, — ако умре?

Доктор Чанс поглежда към мен.

— Зависи на какво ще поддаде — обяснява ни. — Ако е инфекция, ще има дихателни проблеми и ще я включим на системи, които подпомагат дишането. Ако е кръвоизлив, ще кърви до смърт, след като загуби съзнание. Ако някой от органите й откаже, симптомите ще варират в зависимост от системата, излязла от строя. Често се стига до комбинация от посоченото.