Джоди Пико - Споделен живот

— Да — потвърждава доктор Чанс, — но понякога е единственото, с което разполагаме.

Вдигам поглед.

— Ами ако не намерите съвместим донор в регистъра?

— Ами… — онкологът потрива челото си. — Ще се опитаме да удължим живота й, докато се появи някой.

Говори за момиченцето ми така, сякаш е машина: кола с повреден карбуратор, самолет с проблеми с приспособленията за кацане. Вместо да се изправя срещу това, се извръщам настрана точно навреме, за да зърна как едно от жалките листа на растението прави самоубийствения си скок към килима. Без обяснения ставам и изнасям сандъчето. Излизам от кабинета на доктор Чанс, минавам край администраторката и другите зашеметени родители, които чакат с болните си деца. Изхвърлям растението и изсъхналата му пръст в първото попаднало ми кошче за боклук. Взирам се в теракотеното сандъче в ръката си и тъкмо мисля дали да не го разбия на плочките на пода, когато чувам зад себе си глас.

— Сара — пита ме доктор Чанс, — добре ли сте?

Бавно се извръщам и очите ми се наливат със сълзи.

— Добре съм. Здрава съм. Ще живея дълъг, дълъг живот.

Подавам му сандъчето и се извинявам. Той кимва, изважда от джоба си кърпичка и ми я предлага.

— Мислех, че Джес може да я спаси. Исках да е той.

— Всички искахме — отговаря лекарят. — Слушайте, преди двайсет години процентът на оцелелите беше още по-малък. Освен това познавам много семейства, в които единият брат или сестра не е съвместим, но другият — да.

„Ние имаме само тях двамата“ — понечвам да кажа, а после осъзнавам, че доктор Чанс говори за семейство, което все още нямам, за деца, които никога не съм възнамерявала да имам. Обръщам се към него с ням въпрос на устните.

— Брайън ще се чуди къде сме отишли — той се отправя към кабинета си със сандъчето в ръка. — Кои растения — пита дружелюбно — е най-малко вероятно да убия?

Толкова е лесно да предположиш, че след като твоят свят е спрял да се върти, същото се е случило и с този на останалите. Но боклукчията е взел боклука ни и е оставил контейнерите на пътя, както обикновено. На входната врата е оставена сметка от камиона за разнасяне на бензин. Пощата от цяла седмица е спретнато подредена на шкафа в антрето. Удивително, животът продължава.

Изписват Кейт от болницата цяла седмица след приемането й за индуктивна терапия. Тръбата все още стърчи от гърдите й и издува блузката й. Сестрите ми говорят весело, за да ме окуражат, и ми дават дълъг списък с инструкции: кога да се обаждам и да не се обаждам на Бърза помощ, кога да се върнем за допълнителна химиотерапия, какво да правим и за какво да внимаваме през периода на потискане на имунната система на Кейт.

В шест часа на следващата сутрин вратата на спалнята ни се отваря. Кейт се приближава на пръсти към леглото, макар че с Брайън сме се събудили веднага.

— Какво има, скъпа? — пита Брайън.

Тя не казва нищо, просто вдига ръка към главата си и прокарва пръсти към косата си. Когато я отдръпва, стиска гъсти кичури, които се разпиляват по килима като малка вихрушка.

— Свърших — оповестява Кейт след няколко дни на вечеря.

Чинията й е все още пълна; не е докоснала бобчетата или рулото „Стефани“. Отдалечава се с танцова стъпка към дневната, за да си играе.

— И аз — избутва Джес стола си от масата. — Моля да ме извините.

Брайън набожда с вилицата си една хапка.

— Не и преди да си си изял зеленчуците.

— Мразя бобчета.

— И те не те обичат.

Джес поглежда към чинията на Кейт.

— Но тя свърши. Не е честно.

Брайън оставя вилицата си отстрани на чинията.

— Честно ли? — отговаря той тихо, прекалено тихо. — Искаш да сме честни? Добре, Джес. Следващия път, когато Кейт има костномозъчна аспирация, ще позволим и на теб да ти направят. Когато вкарат тръба в централната й вена, ще се погрижим и ти да преживееш нещо също толкова болезнено. А следващия път, когато има химиотерапия, ще…

— Брайън! — прекъсвам го.

Той спира така внезапно, както е започнал, и прокарва трепереща ръка по очите си. А после погледът му попада върху Джес, който се е скрил под ръката ми.

— Аз… съжалявам, Джес. Не искам…

Но каквото и да е искал да каже, остава неизречено, защото се обръща и излиза от кухнята.

За дълъг миг с Джес оставаме мълчаливи. После той се обръща към мен:

— И татко ли е болен?

Мисля сериозно, преди да отговоря.

— Всички ще се оправим — успокоявам го.

Точно една седмица след завръщането ни у дома се събуждаме посред нощ от някакъв трясък. Втурваме се с всички сили към стаята на Кейт. Тя лежи в леглото си и трепери толкова силно, че е съборила лампата от нощното си шкафче.