Джоди Пико - Споделен живот

Седем и половина сутринта, а денят ми вече е провален.

Едно момче, толкова слабо, че сигурно взема хероин, с достатъчно халки на веждите, за да прилича на релса на завеса за баня, се приближава с тефтер. Вижда Съдия до краката ми.

— Съжалявам, пич. Не пускаме кучета.

Той е куче помощник — обяснявам. — Къде е Офилия?

— Изчезна, човече. Снощи пристана на някакъв.

Пристанала? Хората все още ли го правят?

— На кого? — питам, макар да не ми влиза в работата.

— Някакъв художник, който извайвал бюстове на световни лидери от кучешки лайна. Било послание.

Изпитвам мимолетно съчувствие към клетата Офилия. Запомнете от мен: любовта е трайна колкото дъгата — красива, докато я има, и най-вероятно ще изчезне, преди да сте успели да мигнете.

Сервитьорът бръква в задния си джоб и ми подава пластмасова картичка.

— Това е менюто на брайлово писмо.

— Двойно еспресо и два кроасана и не съм сляп.

— Тогава за какво е кучето?

— Тежък остър респираторен синдром — отвръщам. — Брои колко хора заразявам.

Сервитьорът май не схваща, че се шегувам. Отдалечава се несигурно, за да ми донесе кафето.

За разлика от обичайната ми маса, оттук гледам към улицата. Виждам как една възрастна дама едва успява да се дръпне, преди да я помете такси; момче минава покрай мен с танцова стъпка и на рамо радио, три пъти колкото главата му. Близначки в униформа на енорийското училище хихикат зад страниците на младежко списание. А една жена с поток от черна коса залива полата си с кафе, когато изпуска пластмасовата чашка на улицата.

Всичко в мен спира. Чакам я да вдигне глава — да видя дали е възможно да е тази, за която я мисля, — но тя се извръща настрани, докато бърше плата с хартиена кърпичка. Автобус разделя света наполовина, а мобилният ми телефон започва да звъни.

Поглеждам към номера, от който ме търсят, и не се учудвам. Натискам бутона за отказ, без да си направя труда да приема обаждането на майка си, и поглеждам отново към жената от другата страна на прозореца, но автобусът вече е изчезнал, а също и тя.

Отварям вратата на офиса и пътьом нареждам на Кери:

— Обади се на Остерлиц и го питай дали е свободен да свидетелства на процеса на Уейланд; намери списък на други тъжители през последните пет години, завели дело срещу „Ню Инглънд Пауър“; направи ми копие от показанията на Мелбърн и се обади на Джери в съда — питай го кой ще е съдията за изслушването на хлапето Фицджералд.

Тя хвърля поглед към мен, а телефонът започва да звъни.

— Като говорим за…

Кима към кабинета ми. Ана Фицджералд стои на прага със спрей за почистване и парче плат и лъска облата дръжка на вратата.

— Какво правиш? — питам.

— Каквото ми казахте — отвръща и поглежда надолу към кучето. — Здрасти, Съдия.

— На втора линия — прекъсва ни Кери. Поглеждам я многозначително — не мога да си представя защо изобщо е пуснала хлапето да влезе в кабинета — и се опитвам да вляза вътре, но каквото и да е сложила Ана на вратата, е прекалено мазно и не ми се отдава да обърна топката. За миг напразно продължавам да се опитвам, сетне тя хваща дръжката с плата и ми отваря.

Съдия обикаля пода и си търси най-удобното място за настаняване. Натискам примигващия бутон на телефона.

— Камбъл Александър.

— Господин Александър, обажда се Сара Фицджералд. Майката на Ана Фицджералд.

Смилам информацията.

— Госпожо Фицджералд — отговарям и както очаквам, Ана застива на място.

— Обаждам се, защото… ами, разбирате ли, всичко това е недоразумение.

— Дали ли сте отговор на молбата?

— Няма да е необходимо. Снощи говорих с Ана и тя няма да продължи делото. Желае да направи всичко възможно, за да помогне на Кейт.

— Така ли? — гласът ми е съвсем равен. — За жалост, ако клиентката ми възнамерява да прекрати делото, трябва да го чуя лично от нея. — Вдигам вежда и улавям погледа на Ана. — Случайно да знаете къде е?

— Излезе да потича — отвръща Сара Фицджералд. — Но следобед ще дойдем в съда. Ще говорим със съдията и ще уредим всичко.

— Предполагам тогава ще се видим.

Затварям, скръствам ръце на гърдите си и поглеждам към Ана.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

Тя свива рамене.

— Не.

— Майка ти, изглежда, не мисли така. Но, от друга страна, тя смята, че в момента се правиш на Фло Джоя 5 5 Флорънс Грифит-Джойнър (1959–1998) — американска атлетка, световна рекордьорка на бягане на 100 и 200м — бел.прев. .

Ана поглежда навън към приемната, където Кери, естествено, ни слуша с наострени уши. Затваря вратата и се приближава към бюрото ми.