Джоди Пико - Споделен живот

Миналата година имаше червено-бели стикери с името на нова жертва: Дина Дисалво. За разлика от останалите жертви, нея я познавах, макар и бегло. Беше дванайсетгодишната дъщеря на съдия, който според слуховете, рухнал по време на дело за родителски права скоро след погребението и си взел тримесечен отпуск, за да преодолее скръбта си. По една случайност е съдията, разпределен за делото на Ана Фицджералд.

Влизам в комплекса „Гарахи“, където ще е семейният съд, и се чудя дали човек, обременен с такава лична драма, ще е в състояние да е безпристрастен в случай, където благоприятният изход за клиентката ми ще ускори смъртта на нейната сестра тийнейджърка.

На входа има нов пристав, мъж с врат, дебел като секвоя и най-вероятно също толкова мозък.

— Съжалявам — спира ме. — Не пускаме животни.

— Това е куче помощник.

Объркан, приставът се привежда напред и надниква в очите му. Аз му отвръщам със същото.

— Късоглед съм. Помага ми да различавам пътните знаци.

Със Съдия го заобикаляме и се отправяме по коридора към съдебната зала.

Вътре майката на Ана Фицджералд се кара на чиновника — поне така предполагам, понеже всъщност по нищо не прилича на дъщеря си, застанала до нея.

— Сигурна съм, в случая съдията ще прояви разбиране — настоява Сара Фицджералд. Съпругът й е на около метър от нея, отделно.

Ана ме забелязва и на лицето й се изписва облекчение. Обръщам се към чиновника.

— Аз съм Камбъл Александър. Проблем ли има?

— Опитвам се да обясня на госпожа Фицджералд, че пускаме в кабинетите само адвокати.

— Е, аз съм тук от името на Ана — отговарям.

Чиновникът се обръща към Сара Фицджералд:

— Кой представлява вашата страна?

За миг майката на Ана остава стъписана. Обръща се към съпруга си.

— Струва ми се, че карам колело — изрича тихо.

Съпругът й поклаща глава.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Не че искам. Трябва.

Думите намират мястото си като картинка в пъзел.

— Един момент — казвам. — Вие адвокат ли сте?

Сара се обръща.

— Да.

Поглеждам към Ана. Не вярвам на ушите си.

— И не си ми споменала?

— Не сте ме питали — прошепва ми.

Чиновникът дава на двама ни формуляри за влизане и вика шерифа.

— Върн — усмихва се Сара. — Радвам се да те видя отново.

О, нещата просто стават все по-добри и по-добри…

— Здравей — целува я шерифът по бузата и се здрависва със съпруга й. — Брайън.

Значи не само е адвокат, а държи в ръцете си служителите в обществените служби.

— Свършихме ли с поздравите към близките? — питам.

Сара Фицджералд поглежда към шерифа и извърта очи: „Този тип е голямо говедо, но какво да направя?“.

— Остани тук — обръщам се към Ана и тръгвам след майка й към кабинетите.

Съдия Дисалво е дребен мъж със сключени вежди и слабост към кафето с мляко.

— Добро утро — поздравява ни и махва да седнем на местата си. — Какво прави тук това куче?

— Куче помощник, Ваша чест.

Преди да успее да каже още нещо, се впускам в задушевния разговор, с който започва всяка среща в кабинетите на Род Айлънд. Ние сме малък щат, а юридическата общност е още по-малка. Тук не само е възможно параюристът 6 6 Човек със специализирани знания, който помага на адвокат — бел.прев. ти да е племенница или снаха на съдията, с когото се срещаш, а е напълно вероятно. Докато си бъбрим, хвърлям поглед към Сара, която трябва да разбере кой от нас е част от играта и кой не е. Може и да е адвокат, но не и през десетте години, откакто аз съм такъв.

Тя нервно нагъва долния край на блузата си. Съдия Дисалво го забелязва.

— Не знаех, че отново сте започнали да практикувате.

— Не мислех да го правя, Ваша чест, но ищецът е дъщеря ми.

След като чува това, съдията се обръща към мен:

— Е, добре, за какво става въпрос, господин адвокат?

— По-малката дъщеря на госпожа Фицджералд настоява за медицинска еманципация от родителите си.

Сара поклаща глава.

— Не е вярно, господин съдия.

Кучето ми чува името си и вдига глава.

— Говорих с Ана и тя ме увери, че не иска да го прави. Просто е имала лош ден и е желаела да получи малко допълнително внимание — повдига рамо. — Нали знаете какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета.

В стаята става невероятно тихо, дори чувам собствения си пулс. Съдия Дисалво не знае какви могат да бъдат тринайсетгодишните момичета. Дъщеря му загина на дванайсет.

Лицето на Сара пламва. Също като останалата част от щата, и на нея й е известно случилото се с Дина Дисалво. Доколкото си спомням, дори е залепила един от стикерите на минивана си.