Джоди Пико - Споделен живот

— Не можех да й кажа, че идвам тук, не и след снощи.

— Какво се случи снощи?

Ана сякаш онемява, а аз загубвам търпение.

— Слушай, ако няма да продължаваш с делото… ако просто ми губиш времето… ще съм ти благодарен да проявиш достатъчно честност и да ми го заявиш сега, а не по-късно. Защото не съм семеен терапевт, нито пък най-добрата ти приятелка, а твой адвокат. А за да бъда твой адвокат, трябва да има дело. Затова ще те попитам още веднъж: променила ли си решението си за делото?

Очаквам тирадата да сложи край на всичко, да накара Ана да се разтрепери и да избухне в порой сълзи на нерешителност. За моя изненада тя ме поглежда право в очите, спокойна и овладяна.

— Все още ли искате да ми бъдете адвокат? — пита ме.

Противно на здравия разум, отвръщам „да“.

— Тогава не — заявява Ана. — Не съм си променила решението.

За пръв път участвах в състезание на яхтклуба заедно с баща ми, когато бях четиринайсетгодишен и той беше много против. Не бях достатъчно голям; не бях достатъчно зрял; времето не беше хубаво. Това, което искаше да каже в действителност, беше, че с моето участие по-вероятно щеше да загуби купата, отколкото да я спечели. В очите на баща ми, ако не си идеален, просто не си.

Яхтата му беше първокласна, прекрасно произведение от махагон и тик. Беше я купил от музиканта Джей Гейлс в Марбълхед. С други думи: мечта, символ на обществено положение и ритуал за преминаване в друго състояние, увит в блестящо бяло платно и корпус с цвят на мед.

Раздвижихме се в мига на старта, пресякохме линията с вдигнати платна веднага щом отекна оръдейният изстрел. Полагах всички усилия да изпреварвам заповедите на баща си — да насочвам руля, преди да ми е казал, да завъртя и лавирам, докато мускулите ми пламнат. И краят може би дори щеше да е щастлив, ако не беше бурята, която връхлетя от север и довлече завеси от дъжд и триметрови вълни, които ту ни издигаха, ту ни засмукваха.

Наблюдавах движенията на баща ми в жълтия му дъждобран. Все едно не забелязваше, че вали; със сигурност не искаше да пропълзи в някоя дупка, да се хване за корема и да умре, както желаех аз.

— Камбъл — изрева той, — обърни.

Да обърна на вятъра, означаваше да ни вкарам в още едно люшкане нагоре и после надолу.

— Камбъл — повтори баща ми, — давай.

Пред нас се отвори бразда; яхтата потъна изключително рязко и загубих равновесие. Баща ми се хвърли покрай мен и посегна към руля. За един блажен миг платната застинаха. После гикът се завъртя и яхтата се люшна в обратна посока.

— Трябват ми координати — заповяда баща ми.

Навигацията изискваше да сляза в корпуса, където бяха картите, и да изчисля в каква посока трябва да поемем, за да стигнем до следващия пункт на състезанието. Но когато се озовах долу, без чист въздух, ми прилоша още повече. Отворих една карта точно навреме, за да повърна отгоре й.

Баща ми, разбира се, ме намери, защото не се бях върнал с отговор. Подаде глава и ме съзря да седя в собствения си бълвоч.

— За Бога — промърмори и ме остави.

Призовах цялата си сила, за да се помъкна след него. Той завъртя кормилото и дръпна рязко руля. Преструваше се, че ме няма. Направи завой, без да съобщи. Платното изплющя и разсече небето пред очите ми. Гикът излетя от мястото си, удари ме по тила и ме повали в безсъзнание.

Дойдох на себе си точно когато баща ми открадваше вятъра от друга лодка, на по-малко от метър преди финиша. Дъждът се бе прелял в мъгла и докато баща ми вклиняваше яхтата ни между въздушния поток и най-близкия ни съперник, другата яхта изостана. Спечелихме само със секунди преднина.

Получих нареждане да си разчистя свинщината и да хвана такси, а Александър старши се качи на лодка и потегли към клуба да отпразнува победата. Присъединих се едва след час и той вече бе в прекрасно настроение — пиеше скоч от спечелената купа.

— Ето го екипажът ти, Кам — провикна се негов приятел.

Баща ми повдигна купата за поздрав, отпи яко и я стовари върху бара толкова силно, че дръжката й се счупи.

— О — възкликна друг моряк. — Жалко.

Баща ми не отделяше поглед от мен.

— Да, нали — не пропусна да отбележи.

Отзад на бронята практически на всяка трета кола в Род Айлънд ще видите червено-бял стикер в памет на жертвите на някои от най-големите престъпления в щата: „Приятелката ми Кейти Декубелис беше убита от пиян шофьор“, „Приятелят ми Джон Сисън беше убит от пиян шофьор“. Раздават ги на училищни изложения, на кампании за набиране на помощи и във фризьорски салони и няма значение дали изобщо си познавал хлапето, което са убили; залепваш ги на колата си от солидарност и от тайна радост, че трагедията не се е случила на теб.