Джоди Пико - Споделен живот

— Гори — обръщам се към Брайън, когато слагам ръка на челото й.

Питала съм се как да реша дали да се обадя, или не на лекаря, ако Кейт развие странни симптоми. Сега я гледам и не мога да повярвам, че съм била толкова глупава да си помисля, че няма веднага да разбера как изглежда болестното състояние.

— Отиваме в спешното — оповестявам, макар че Брайън вече увива Кейт с одеялата й и я вдига от креватчето.

Закопчаваме я в колата, запалваме двигателя и едва тогава си спомняме, че не можем да оставим Джес сам вкъщи.

— Ти върви с нея — отговаря Брайън, прочел мислите ми. — Аз ще остана.

Но погледът му не се отделя от Кейт.

След минути летим към болницата. Джес е на задната седалка до сестра си и пита защо трябва да ставаме, когато слънцето не е.

В спешното Джес заспива върху палтата ни. С Брайън наблюдаваме как лекарите стоят над трескавото тяло на Кейт като пчелички над поле с цветя и извличат от нея всичко, което могат. Правят микробиологично изследване на извлеченото и й правят лумбална пункция, за да се опитат да разберат причината за инфекцията и да изключат менингит. Радиологът донася преносим рентген, за да направи снимка на гърдите и да провери дали инфекцията е в дробовете й.

После поставя филма на светлинното табло от външната страна на вратата. Ребрата на Кейт изглеждат тънки като клечки, а малко встрани от центъра има голямо сиво петно. Коленете ми омекват, вкопчвам се в ръката на Брайън.

— Това е тумор. Ракът е дал метастази.

Лекарят слага ръка на рамото ми.

— Госпожо Фицджералд — казва той, — това е сърцето на Кейт.

Панцитопения е просто по-модерна дума, която означава, че в тялото на Кейт няма нищо, което да я защитава от инфекции. Доктор Чанс обяснява, че това е признак, че химиотерапията е подействала — огромно количество бели кръвни телца в тялото на Кейт са унищожени. Това означава също, че надир сепсис — инфекция след химиотерапия — не е вероятност, а факт.

Дават й тиленол, за да свалят температурата. Вземат й проби от кръв, урина и респираторни секрети, за да й предпишат подходящите антибиотици. Минават шест часа до изчезването на тръпките — толкова силно треперене, че я грози опасност да падне от леглото.

Сестрата — жена, която един следобед преди няколко седмици сплете косата на Кейт на копринени редици ситни плитчици, за да я накара да се усмихне — измерва температурата й и се обръща към мен.

— Сара — говори ми нежно, — вече можеш да си поемеш дъх.

Лицето на Кейт изглежда малко и бяло като далечните луни, които Брайън обича да наблюдава с телескопа си — неподвижни, недостижими, студени. Прилича на труп… и, което е още по-лошо, е облекчение в сравнение с мъката да я гледам как страда.

— Ей — докосва ме по темето Брайън. В другата си ръка държи Джес. Вече е почти обяд, а всички сме по пижами; дори през ум не ни мина да си вземем дрехи за преобличане. — Ще го заведа в закусвалнята да хапне. Искаш ли нещо?

Поклащам глава, придърпвам стола си по-близо до леглото на Кейт и приглаждам завивките над краката й. Вземам ръката й и сравнявам тежестта й с тази на своята собствена.

Миглите й се открехват. За миг се опитва да си припомни къде е — не е сигурна.

— Кейт — прошепвам, — тук съм.

Тя обръща глава и фокусира погледа си върху мен. Повдигам ръката й към лицето си и я целувам по средата на дланта.

— Толкова си смела — шепна й и се усмихвам. — Когато порасна, искам да стана като теб.

За моя изненада Кейт енергично поклаща глава. Гласът й е крехък като перце, тънък като конец.

— Не, мамо — казва тя. — Ще си болна.

В първия ми сън течността от системите капе прекалено бързо в централната вена на Кейт. Физиологичният разтвор я издува отвътре, като балон. Опитвам се да извадя системата, но е здраво забита във вената й. Докато я гледам, чертите на Кейт се изглаждат, размиват се, обезличават се и лицето й се превръща в бял овал, който може да бъде кой ли не на този свят.

Във втория си сън съм в родилното отделение и раждам. Тялото ми се превръща в тунел, сърцето ми пулсира ниско в корема. Пристъп на болка и напрежение, а после бебето излиза като светкавица сред потоци течност.

— Момиче е — грейва в усмивка сестрата и ми подава новороденото.

Отдръпвам розовото одеялце от личицето му и спирам.

— Това не е Кейт — казвам.

— Разбира се, че не — съгласява се сестрата. — Но пак е твоя.

Ангелът, който пристига, е в костюм на „Армани“ и лае нареждания по клетъчния телефон, докато влиза в болничната стая.