Джоди Пико - Споделен живот

— Продавай — заповядва сестра ми. — Не ме интересува дали ще трябва да отвориш щанд за лимонада във Фенюъл Хол и да раздаваш акциите безплатно, Питър. Казах, продавай — натиска бутон и тръгва към мен с протегнати ръце. — Ей — успокоява ме, когато избухвам в сълзи. — Наистина ли мислеше, че ще те послушам, когато ми каза да не идвам?

— Но…

— Факсове. Телефони. Мога да работя и от твоята къща. Кой още ще гледа Джес?

С Брайън се споглеждаме, защото не сме мислили. В отговор Брайън става и я прегръща непохватно. Джес се втурва към нея на пълна скорост.

— Кое е това дете, което си осиновила, Сара… не е възможно Джес да е толкова голям…

Отделя го от коленете си и се навежда над болничното легло, където Кейт спи.

— Обзалагам се, че не ме помниш — казва Зан, очите й блестят. — Но аз те помня.

Толкова е лесно — да я оставим тя да поеме командването. Зан увлича Джес в игра на морски шах и изнудва един китайски ресторант, който не предлага доставки, да ни донесе обяд. Седя до Кейт и се наслаждавам на компетентността на сестра си. Позволявам си да се престоря, че тя може да оправи нещата, които аз не мога.

Зан завежда Джес у дома за сън, а ние с Брайън оставаме неподвижни в тъмнината от двете страни на Кейт.

— Брайън — прошепвам, — мислех си нещо.

Той помръдва на стола си.

— За какво?

Навеждам се напред, за да срещна погледа му.

— За бебе.

Очите на Брайън се присвиват.

— Боже Господи, Сара! — става и се обръща с гръб към мен. — Боже Господи.

Аз също ставам.

— Не е онова, което смяташ.

Обръща се към мен, а болката ясно очертава всяка линия на лицето му.

— Не можем просто да заменим Кейт, ако умре — изрича той.

В леглото Кейт се размърдва и чаршафите прошумоляват. Заставям се да си я представя на четири години в костюм за Хелоуин; на дванайсет, докато изпробва червило; на двайсет, докато танцува из общата спалня на един колеж.

— Знам. Затова трябва да се погрижим да не се случи.

Предполагам, всички сме признателни на родителите си. Въпросът е, колко признателни? Мисълта се върти в ума ми, докато моята майка не спира да дрънка за последната изневяра на моя баща. Не за пръв път ми се приисква да имах брат или сестра, дори и само заради факта, че тогава щяха да ме будят с такива обаждания само веднъж или два пъти седмично, а не седем.

— Майко — прекъсвам я, — съмнявам се наистина да е на шестнайсет.

— Подценяваш баща си, Камбъл.

Вероятно, но съм наясно, че е федерален съдия. Може и да се зазяпва по ученички, но никога няма да направи нещо незаконно.

— Мамо, закъснявам за съда. Ще ти се обадя по-късно — казвам и затварям, преди да успее да възрази.

Няма да ходя в съда, но оправданието минава. Поемам си дълбоко въздух, разтърсвам глава и установявам, че Съдия ме гледа.

— Причина номер сто и шест защо кучетата са по-умни от хората — уведомявам го. — След като напуснете котилото, прекъсвате контакт с майките си.

Отивам в кухнята и пътьом си завързвам вратовръзката. Апартаментът ми представлява същинско произведение на изкуството — лъскав, в минималистичен стил, но обзаведен с най-доброто, което може да се купи с пари: единствен по рода си черен кожен диван, телевизор с плосък екран на стената, заключен шкаф със стъклени врати с първите издания на автори като Хемингуей и Хоторн. Кафемашината ми е внос от Италия, хладилникът — от „Саб Зироу“. Отварям го и намирам един-единствен лук, бутилка кетчуп и три ролки черно-бяла плесен.

Изобщо не е изненада — рядко се храня у дома. Съдия дотолкова е свикнал с ресторантската храна, та няма да разпознае кучешката дори да му я изсипя в гърлото.

— Какво мислиш? — питам го. — „Роузис“ добре ли ти звучи?

Той излайва, докато закопчавам екипировката му на куче помощник. С него сме заедно от седем години. Купих го от развъдник за полицейски кучета, но го тренираха специално за мен. Колкото до името му, кой адвокат не би желал от време на време да може да постави някой съдия на мястото му?

„Роузис“ е точно това, което иска да бъде „Старбъкс“: еклектично и непосредствено, претъпкано с клиенти, които по всяко време може да четат руска литература в оригинал, да балансират бюджета на някоя компания на лаптопа си или да пишат сценарий за пиеса, докато поемат доза кофеин. Със Съдия обикновено отиваме дотам пеша и сядаме на обичайната си маса в дъното. Поръчваме си двойно еспресо и два кроасана с шоколад и безсрамно флиртуваме с Офилия, двайсетгодишната сервитьорка. Но днес, когато влизаме, Офилия не се вижда никаква, а на нашата маса седи жена и дава геврек на малко дете в количка. Толкова съм объркан, та се налага Съдия да ме задърпа към единственото свободно място — столче на бара с изглед към улицата.