Джоди Пико - Споделен живот

Съдия Дисалво кимва.

— Добре. Тогава ще насроча изслушването за следващия понеделник. А дотогава искам да ми предоставите медицинския картон на Кейт за…

— Ваша чест — прекъсва го Камбъл Александър. — Както добре знаете, поради необикновените обстоятелства на случая клиентката ми живее с представителите на другата страна — очевидно нарушение на правосъдието.

Майка ми рязко си поема дъх.

— Нали не предлагате детето ми да ми бъде отнето?

Отнето? Къде ще отида?

— Не мога да съм сигурен, че другата страна няма да се опита да използва факта, че живеят под един покрив, в своя изгода, Ваша чест, и да окаже натиск върху клиентката ми. — Камбъл се взира в съдията, без да мигне.

— Господин Александър, изключено е да изведа детето от дома му — категоричен е съдия Дисалво, но се обръща към майка ми: — Въпреки това, госпожо Фицджералд, не бива да обсъждате за случая с дъщеря си, освен в присъствието на адвоката й. Ако не сте съгласите с условие или ако разбера за пробив в тази китайска стена, ще се наложи да прибегна до по-драстични мерки.

— Ясно, Ваша чест — изрича майка ми.

— Е, добре — изправя се съдия Дисалво. — Ще ви видя всички следващата седмица.

Излиза от стаята, джапанките му меко тупат по килима.

В мига, в който излиза, се обръщам към майка си. „Мога да обясня“ — искам да кажа, но така и не успявам. Внезапно мокър нос побутва ръката ми. Съдия. Това кара сърцето ми, този лудо препуснал влак, да забави ударите си.

— Трябва да говоря с клиентката си — заявява Камбъл.

— Точно сега тя е моя дъщеря — контрира го майка ми, хваща ме за ръката и ме издърпва от стола ми.

На прага на стаята успявам да се обърна. Камбъл кипи от гняв. Можех да му кажа, че нещата ще се завъртят така. Картата „дъщеря“ бие всички, каквато и да е играта.

Третата световна война започва незабавно, не с убит ерцхерцог или побъркан диктатор, а с пропуснат ляв завой.

— Брайън — вика майка ми и проточва врат, — това беше Норт Парк Стрийт.

Баща ми примигва и се изтръгва от унеса си.

— Да ми беше казала, преди да я подмина.

— Казах ти.

Преди да преценя ползите и предимствата от повторната си намеса в чужда битка, се обаждам:

— Аз не те чух.

Главата на майка ми рязко се завърта.

— Ана, точно сега ти си последният човек, от чиято намеса се нуждая или искам.

— Аз само…

Тя протяга ръка като преградата, която разделя предната и задната седалка в такси. Поклаща глава.

На задната седалка се обръщам странично и свивам крака. Лицето ми е към облегалката така, че единственото, което виждам, е чернота.

— Брайън — продължава майка ми, — отново я пропусна.

Влизаме, майка ми профучава покрай Кейт, която ни отваря вратата, и покрай Джес, който гледа, струва ми се, канал „Плейбой“ по телевизията. В кухнята започва да отваря и затваря шкафове. Изважда храна от хладилника и я стоварва на масата.

— Здрасти — обръща се баща ми към Кейт. — Как се чувстваш?

Без да му обръща внимание, тя влиза в кухнята.

— Какво стана?

— Какво стана? Е, добре — майка ми ме пронизва с убийствен поглед. — Защо не попиташ сестра си какво стана?

Кейт се обръща към мен с разширени очи.

— Удивително колко си тиха сега, когато няма съдия да те слуша — изсъсква майка ми.

Джес изключва телевизора.

— Накарала те е да говориш със съдия? По дяволите, Ана!

Майка ми затваря очи.

— Джес, знаеш ли, може би сега е моментът да си тръгнеш.

— Не е нужно да повтаряш — отвръща й.

Гласът му прилича на счупено стъкло. Чуваме отварянето и затварянето на входната врата. Край на историята.

— Сара — баща ми влиза в кухнята. — Всички трябва да се успокоим.

— Имам едно дете, което току-що подписа смъртната присъда на сестра си, а ти искаш да се успокоя?

В кухнята се настанява невероятна тишина, чуваме дори бръмченето на хладилника. Думите на майка ми увисват като презрял плод и когато падат на пода и се разбиват, тя потръпва и се впуска в действие.

— Кейт — простенва и се втурва към сестра ми с протегнати ръце. — Кейт, не трябваше да го изричам. Нямах това предвид.

Изглежда в семейството е налице мъчителна история на безброй случаи, в които не казваме това, което трябва, и нямаме предвид онова, което правим. Кейт закрива устата си с ръка. Излиза през кухненската врата, блъсва се в баща ми, който се опитва да я хване, но не успява, и се втурна нагоре по стълбите. Чувам как вратата на стаята ни се затръшва. Майка ми, разбира се, хуква след нея.