Джоди Пико - Споделен живот

С Дан имаме сделка: няколко пъти седмично му нося меню от „Макдоналдс“, а в замяна той наглежда нещата ми. Заварвам го приведен над книгата по астрология, която смята за свой манифест.

— Дан — викам го, докато излизам от колата и му подавам биг мака. — Какво има?

Той ми хвърля бърз поглед.

— Луната е в шибания Водолей — натъпква в устата си картоф. — Не биваше изобщо да ставам от леглото.

Значи Дан има легло? Това определено е новина за мен.

— Съжалявам — отвръщам. — Взе ли нещата ми?

Той посочва с глава към варелите зад бетонния пилон, където държи нещата ми. Перхлорната киселина, задигната от лабораторията по химия в гимназията, е недокосната; в друг варел са дървените стърготини. Пъхвам пълната калъфка от възглавница под мишница и я повличам към колата. Дан ме чака до вратата.

— Благодаря — казвам.

Той се обляга на колата и не ми дава да вляза.

— Казаха да ти предам съобщение.

Макар че от устата на Дан не излиза нищо, освен глупости, стомахът ми се свива.

— Кой?

Той поглежда към пътя, а сетне обратно към мен.

— Знаеш кой — прошепва. — Пак си помисли.

— Това ли беше съобщението?

Дан кимва.

— Да. Или това, или „Пак се почерпи“. Не съм сигурен.

— Да, в този съвет може и да се вслушам.

Бутвам го лекичко, само колкото да вляза в колата. По-лек е, отколкото изглежда, сякаш каквото е под кожата му, отдавна се е похабило. Всъщност, ако следваме линията на мисълта, цяло чудо е, че аз не съм се понесъл към небето.

— По-късно — казвам му и потеглям към склада, който съм наблюдавал.

Търся места, които да приличат на мен: големи, пусти, забравени от всички. Новото се намира в Олнивил. Някога са го използвали като склад за износ. Сега обаче не е нищо повече от дом на огромно семейство плъхове. Паркирам достатъчно далече, така че никой да не обърне внимание на колата ми. Натъпквам калъфката с дървени стърготини под якето си и излизам навън.

Оказва се, че все пак съм научил нещо от скъпото си старо татенце: пожарникарите са експерти в проникване на места, където не им е мястото. Разбиването на ключалката става бързо, останалото е само въпрос на решение, откъде искам да започна. Изрязвам дупка на дъното на възглавницата и оставям стърготините да образуват три големи инициала: Д. Б. Ф. Взимам киселината и я поръсвам над буквите.

За пръв път го правя посред бял ден.

Изваждам от джоба си кутия „Мерите“ и ги смачквам с крака на земята, след което пъхвам една в устата си. Бензинът в запалката ми „Зипо“ почти е свършил; трябва да запомня да я напълня. Готов съм, ставам, вдишвам дима дълбоко за последен път и захвърлям цигарата в стърготините. Знам, че днешният пожар ще се разпространи бързо, ето защо вече тичам, когато огнената стена се издига зад гърба ми. Както при всички други, и при този ще търсят улики. Цигарата и инициалите ми обаче отдавна ще са изчезнали. Целият под отдолу ще се разтопи. Стените ще се разкривят и ще се срутят.

Първата пожарна кола пристига на мястото точно когато се връщам в колата си и изваждам бинокъла от багажника. Междувременно огънят вече е направил каквото иска — освободил се е. Стъклата на прозорците са избити, черен дим се издига към небето и всичко потъмнява.

За пръв път видях майка си да плаче, когато бях петгодишен. Стоеше до кухненския прозорец и се преструваше, че не плаче. Слънцето тъкмо изгряваше като издут възел.

— Какво правиш? — попитах.

Едва след години осъзнах, че съм чул отговора й погрешно. Не е казала „сърби ме“, а „скърбя“.

Сега небето е сгъстено и потъмняло от дим. Покривът рухва сред дъжд от искри. Пристига втори екип пожарникари, вдигнати от масата за вечеря или измъкнати изпод душа и от дневните си. С бинокъла си различавам името му: проблясва на гърба на пожарникарското му яке, сякаш е изписано с диаманти, „Фицджералд“. Баща ми посяга към маркуч, а аз се качвам в колата си и се отдалечавам.

У дома майка ми е пред нервен пристъп. Излита от вратата в мига, в който спирам на мястото си за паркиране.

— Слава Богу! — възкликва. — Имам нужда от помощта ти.

Дори не поглежда през рамо, за да се увери, че я следвам, и така разбирам, че е Кейт. Вратата към стаята на сестра ми е изритана, дървената рамка край нея — разцепена. Кейт лежи неподвижна на леглото си. После, съвсем неочаквано, се съживява, скача рязко като машина и повръща кръв. По ризата и върху юргана й с калъфа на цветя се разпростира червено петно — червени макове там, където ги нямаше преди.