Джоди Пико - Споделен живот

— Ами ако не е момче? — пита жената, седнала от другата ми страна.

— О, тези имена са и ако е момче, и ако е момиче.

Прикривам усмивката си.

— Аз казвам „Джак“.

Момичето присвива очи и поглежда през прозореца. Времето е отвратително.

— „Слийт“ 9 9 Киша (англ.) — бел.прев. звучи добре — уточнява разсеяно и наистина го изпробва. — Слийт, прибери си играчките. Слийт, скъпи, побързай, ще закъснеем за концерта на „Уилко“.

Изважда късче хартия и парченце молив от дрехата си за бременни и надрасква името.

Жената отляво ми се усмихва.

— Първото ли ви е?

— Третото.

— И моето. Имам две момчета. Стискам палци.

— Аз имам момче и момиче — осведомявам я. — На пет и на три.

— Знаете ли какво ще бъде този път?

Знам всичко за това бебе — от пола до разположението на хромозомите, включително и тези, които го превръщат в идеален донор за Кейт.

— Момиче — отвръщам.

— О, как ви завиждам! Ние със съпруга ми не разбрахме на ултразвука. Мислех си, че ако чуя, че е трето момче, може и да не изкарам докрай последните пет месеца — изключва сешоара си и го бутва назад. — Избрали ли сте име?

Едва сега се сещам, че не съм. В деветия месец съм, имала съм повече от достатъчно време за мечти, но не съм се замисляла за особеностите на бебето. Мисля за тази дъщеря само в рамките на това, което може да направи за дъщерята, която вече имам. Не съм го признала дори пред Брайън, който нощем лежи с глава на големия ми корем и чака ритниците, които според него оповестяват появата на първата жена в отбора на „Пейтриътс“ 10 10 Отбор по американски футбол — бел.прев. . Но пък моите мечти за нея са не по-малко извисени: възнамерявам да спаси живота на сестра си.

— Ще изчакаме — казвам на жената.

Понякога смятам, че е единственото, което правим.

Имаше един момент, след тримесечната химиотерапия на Кейт миналата година, когато бях достатъчно глупава да повярвам, че сме победили съдбата. Според д-р Чанс тя сякаш бе в ремисия и просто трябваше да внимаваме какво ще се случи занапред. За известно време животът ми дори се нормализира: карах Джес на тренировки по футбол, помагах на Кейт в подготвителния клас и дори си вземах горещи вани, за да се отпусна.

И все пак част от мен беше наясно, че неизбежното ще се случи. Тази част преглеждаше възглавницата на Кейт всяка сутрин, дори и след като косата й пак започна да расте на къдрави кичурчета с нацъфтели краища, в случай че отново започне да пада. Тази част отиде при специалиста по генетика, препоръчан от доктор Чанс. Създаде ембрион, за който учените се съгласиха, че ще е идеален генетичен донор за Кейт. Взе хормоните за оплождане инвитро и зачена ембриона, просто за всеки случай.

По време на една костномозъчна аспирация научихме, че Кейт е в молекулярен релапс. Външно дъщеря ми изглеждаше като всяко друго тригодишно момиченце. Отвътре обаче ракът повторно бе овладял системата й, заличавайки напредъка, постигнат с химиотерапията.

Сега, на задната седалка заедно с Джес, Кейт рита напред-назад и си играе с малък телефон. Джес седи до нея и се взира през прозореца.

— Мамо? Автобусите падат ли понякога върху хората?

— Както листата от дърветата?

— Не. Просто… просто да се прекатурват — замахва.

— Само ако времето е много лошо или шофьорът кара прекалено бързо.

Той кимна, приемайки обяснението ми, че е в безопасност. А после:

— Мамо? Имаш ли любимо число?

— Трийсет и едно — казвам му. Това е датата на термина ми. — А ти?

— Девет. Защото може да е число, или на колко си години, или шестица, застанала на главата си — прави пауза само колкото да си поеме дъх. — Мамо? Имаме ли специални ножици за рязане на месо?

— Да — завивам надясно и минавам покрай гробище. Надгробните плочи са наклонени напред и назад като пожълтели зъби.

— Мамо — пита Джес, — там ми ще отиде Кейт?

Въпросът му, невинен като останалите, кара краката ми да омекнат. Отбивам настрани и включвам аварийните светлини. После разкопчавам колана си и се обръщам назад.

— Не, Джес — отвръщам. — Тя ще остане с нас.

— Господин и госпожо Фицджералд? — започва режисьорът. — Ще ви сложим да седнете ето тук.

Сядаме на дивана в телевизионното студио. Поканиха ни заради необикновеното зачеване на бебето ни. Някак си, в опитите си да запазим здравето на Кейт, неволно сме се превърнали в лица на научен дебат.

Брайън посяга и стиска ръката ми. Към нас се приближава Надя Картър, репортерка от списание.