Джоди Пико - Споделен живот

Нулевият ден от предтрансплантационния режим на Кейт започва сутринта след раждането на Ана. Излизам от родилното и се срещам с Кейт в рентгенологията. И двете носим жълти изолационни нощници и тя се засмива.

— Мамо, облечени сме еднакво.

Вече са й дали педиатричен коктейл като успокоително и при други обстоятелства ефектът би бил смешен. Кейт не съумява да се задържи права. Щом се изправи, пада. Поразява ме мисълта, че така ще изглежда един ден, когато за пръв път се напие с прасковен шнапс в гимназията или в колежа; а после бързо си напомням, че е възможно никога да не доживее до тази възраст.

Терапевтът идва да я отведе в кабинета, а Кейт се вкопчва в крака ми.

— Скъпа — успокоява я Брайън, — всичко ще е наред. Тя поклаща глава и се притиска по-силно. Клякам до нея и тя се хвърля в ръцете ми.

— Няма да те изпусна от поглед — уверявам я.

Стаята е голяма, със сцени от джунглата, нарисувани на стените. Линеарните акселератори са вградени в тавана и в една дупка под масата за манипулации, която прилича на койка, застлана с чаршаф. Лъчетерапевтката поставя на гърдите на Кейт дебели парчета кожа с форма на бобови зърна и й заръчва да не мърда. Обещава, че щом всичко свърши, Кейт ще получи солетка.

Взирам се в дъщеря си през стъклената стена. Гама-лъчение, левкемия, родителство. Нещата, които са достатъчно силни да те убият, са тези, които не виждаш.

В онкологията има закон на Мърфи, неписан, но зачитан от всички: ако не се разболееш, няма да оздравееш. Следователно, ако от химиотерапията ти прилошава ужасно, ако радиацията набраздява кожата ти — е хубаво. От друга страна, ако преминеш през терапията сравнително лесно, само с леко гадене и болка, по всяка вероятност лекарствата са били изхвърлени от тялото ти и не си вършат работа.

По тези критерии досега Кейт със сигурност трябваше да е излекувана. За разлика от миналогодишната химиотерапия, при тази момиченцето ми, което нямаше дори хрема, е превърнато във физическа развалина. Трите дни рентгеново лъчение предизвикват постоянна диария и трябва да върнем Кейт към пелените. Отначало това я притесняваше, но сега е толкова болна, че не я интересува. Следващите пет дни химиотерапия изпълват гърлото й със слуз, която я кара да се вкопчва в една от всмукателните тръби така, сякаш животът й зависи от това. Когато е будна, единственото, което прави, е да плаче.

От шестия ден, когато нивата на белите кръвни телца и неутрофилите й рязко започват да спадат, е в изолатор. Сега всеки един микроб на света може да я убие и затова светът трябва да бъде държан на разстояние. Достъпът на посетители в стаята й е ограничен, а тези, на които позволяват да надникнат, приличат на космонавти, с хирургически престилки и маски. Кейт трябва да разглежда книжки с картинки с ръкавици на ръцете. Не й позволяват никакви растения или цветя, защото в тях се съдържат бактерии, потенциални убийци. Всяка играчка, която й се дава, предварително трябва да е изтъркана с антисептичен разтвор. Тя спи с плюшеното си мече, запечатано в найлонов плик, който шумоли цяла нощ и понякога я събужда.

С Брайън седим в преддверието и чакаме. Кейт спи, а на един портокал аз упражнявам поставянето на инжекции. След трансплантацията Кейт ще има нужда от фактор на растежа и тази задача ще се падне на мен. Забивам спринцовката под дебелата кора на плода, докато усещам поддаването на меката тъкан отдолу.

Наркотикът, който ще давам на дъщеря си, е подкожен, инжектиран точно под кожата. Трябва да съм сигурна, че ъгълът е правилен и че прилагам точно толкова сила, колкото е необходима. Бързината, с която натискаш иглата надолу, причинява повече или по-малко болка. Портокалът, разбира се, не заплаква, когато допусна грешка. Но сестрите ми обясняват, че усещането да слагам инжекции на Кейт няма да е кой знае колко по-различно.

Брайън взема втори портокал и започва да го бели.

— Остави го! — извиквам.

— Гладен съм — отвръща и кимва към плода в ръката ми. — Освен това вече си имаш пациент.

— Твоят портокал може да е опитно зайче на някой друг. Един Бог знае с какви вещества е пълен.

Внезапно иззад ъгъла се появява доктор Чанс и се приближава към нас. Дона, сестра от онкологията, върви зад него и размахва торбичка от система, пълна с кървавочервена течност.

— Ето ни и нас — ободрява ни тя.

Оставям портокала, влизам след тях в преддверието и в изолационния бокс се озовавам на три метра от дъщеря си. След минути Дона вече е прикрепила торбичката към подпора и свързва мястото за капене с централната вена на Кейт. Противно на очакванията ми, ефектът от действието е толкова незначителен, че Кейт дори не се събужда. Заставам от едната й страна, а Брайън — от другата. Затаявам дъх. Взирам се надолу към бедрата на Кейт, към илиачната кост, където се произвежда костният мозък. Поради някакво чудо стволовите клетки на Ана ще влязат в потока на кръвообращението на Кейт през гърдите й, но ще намерят пътя си към правилното място.