Джоди Пико - Споделен живот

Но това би бил мой избор, мое решение.

— Родителите ти питали ли са те някога дали искаш да си донор на сестра си?

Ана свива рамене.

— В известен смисъл. Така, както всички родители задават въпроси, за които вече имат отговори. „Не ти си причината, поради която целият клас е изостанал, нали?“ Или: „Искаш броколи, нали?“.

— Някога казвала ли си на родителите си, че не се чувстваш добре с избора, който са направили вместо теб?

Ана се отдръпва от слоновете и бавно се отправя нагоре по хълма.

— Може да съм се оплакала един-два пъти, но те са родители и на Кейт.

В главата ми започват да се подреждат парченца от пъзела. Обикновено родителите вземат решения вместо детето, защото се предполага, че имат предвид неговите или нейните висши интереси. Но ако вместо това са заслепени от висшите интереси на Друго от децата си, системата рухва. И някъде под отломките лежат жертви като Ана.

Въпросът е дали е започнала делото, защото наистина смята, че може да взема по-добри решения за здравето си, или защото иска родителите й да я чуят поне веднъж, когато вика?

Завиваме и се озоваваме пред полярните мечки, Трикси и Нортън. За пръв път, откакто сме дошли в зоологическата градина, лицето на Ана грейва. Наблюдава Коб, малкото на Трикси — най-новото попълнение в зоопарка. Той замахва към майка си, която лежи на камъните, и се опитва да я накара да се заиграят.

— Последния път, когато се роди бебе полярно мече — казва Ана, — го дадоха на друга градина.

Права е; в ума ми нахлуват спомени за статии в „Про Джо“. В Род Айлънд преместването предизвика голям обществен интерес.

— Мислите ли, че се е питало какво е направило, за да го отпратят?

Ние, особените представители, сме обучавани да забелязваме признаците на депресия. Знаем как да разчитаме езика на тялото, равния тон и промените в настроението. Ръцете на Ана са стегнати около металното перило. Очите й стават мътни като старо злато.

„Това момиче ще изгуби или сестра си — помислям си, — или себе си“.

— Джулия — пита ме, — може ли да отидем у дома?

Колкото повече се приближаваме до дома й, толкова повече Ана се дистанцира от мен — много елегантен трик, при положение че физическото разстояние помежду ни си остава непроменено. Тя се притиска към прозореца на колата ми и се взира в улиците, които преминават покрай нас.

— Какво ще стане сега?

— Ще говоря с всички други — с майка ти и баща ти, с брат ти и сестра ти. С адвоката ти.

Сега на алеята е паркиран разнебитен джип, а входната врата е отворена. Изключвам двигателя, но Ана не посяга да свали колана си.

— Ще ме изпратите ли до самата къща?

— Защо?

— Защото майка ми ще ме убие.

Тази Ана — наистина уплашена — съвсем не прилича на онази, с която съм прекарала последния час. Чудя се как едно момиче може да е толкова смело да заведе дело и същевременно да се страхува да се изправи пред собствената си майка.

— Как така?

— Ами, днес излязох, без да й кажа къде отивам.

— Често ли го правиш?

Ана поклаща глава.

— Обикновено правя това, което ми кажат.

Е, добре, рано или късно ще трябва да говоря със Сара Фицджералд. Излизам от колата и изчаквам Ана да направи същото. Минаваме по пътеката покрай грижливо поддържаните цветни лехи и влизаме през предната врата.

Сара не е врагът, когото съм си представяла. Например майката на Ана е по-ниска и по-слаба от мен. Има тъмна коса, измъчен поглед и не спира да кръстосва напред-назад. В мига, в който вратата се отваря, Сара се втурва към Ана.

— За Бога! — извиква, като хваща дъщеря си за раменете и я разтърсва. — Къде беше? Имаш ли представа…

— Извинете, госпожо Фицджералд. Бих искала да се представя — пристъпвам напред и протягам ръка. — Аз съм Джулия Романо, особеният представител, назначен от съда.

Тя обгръща Ана с ръка — скована демонстрация на нежност.

— Благодаря, че сте довели Ана. Сигурна съм, че имате да говорите с нея за много неща, но точно сега…

— Всъщност се надявах да поговоря с вас. От съда ме помолиха да представя наблюденията си след по-малко от седмица, та ако разполагате с няколко минути…

— Не разполагам — отвръща неочаквано Сара. — Моментът наистина не е подходящ. Другата ми дъщеря току-що за пореден път влезе в болница.

Поглежда към Ана, която все още стои на вратата на кухнята. Посланието й е ясно: „Надявам се да си доволна“.

— Съжалявам да го чуя.

— И аз — Сара прочиства гърлото си. — Оценявам, че сте дошли да поговорите с Ана, и знам, просто си вършите работата, но всичко ще се уреди, наистина. Става въпрос за недоразумение. Сигурна съм, че след един-два дни съдия Дисалво ще ви го каже.