Джоди Пико - Споделен живот

— Добре — казва доктор Чанс и всички мълчаливо наблюдаваме как кръвта от пъпната връв бавно се плъзга през тръбите като сламка за пиене, съставена от възможности.

Само от два часа живея отново със сестра си, а вече ми е трудно да повярвам, че някога безпроблемно сме споделяли една утроба. Междувременно Изобел е успяла да подреди колекцията ми от компактдискове според годината на издаване, измела е под дивана и е изхвърлила половината от храната в хладилника ми.

— Фурмите са наш приятел, Джулия — въздъхва тя. — Киселото ти мляко сигурно е произведено по времето, когато демократите са управлявали Белия дом.

Затръшвам вратата и броя до десет, но щом Изи се отправя към газовата печка и започва да се озърта за дистанционните, загубих спокойствие.

— Силвия няма нужда от чистене.

— Исках да поговорим и за това. Силвия е печката, Смила — хладилникът. Наистина ли трябва да даваме име на кухненските си уреди?

Кухненските ми уреди. Моите, не нашите, по дяволите!

— Напълно разбирам защо Джанет скъса с теб — промърморвам.

Изи ме поглежда отчаяно.

— Ужасна си — продължава тя. — Ужасна, и след като съм се родила, е трябвало да зашия мама, за да не може да те роди. — И се устремява към банята, обляна в сълзи.

Изобел е три минути по-голяма от мен, но винаги аз съм тази, която се грижи за нея. Аз съм нейната ядрена бомба; когато нещо я разстрои, идвам и го смачквам, независимо дали става въпрос за някой от шестимата ни по-големи братя или за злата Джанет, която след шест години връзка с Изи реши, че не е обратна. Докато растяхме, Изи беше добричката, а аз — боецът — размахвах юмруци или си бръснех главата, за да дразня родителите ни, или пък носех ботуши до средата на прасеца с училищната си униформа. И все пак сега, когато сме на трийсет и две, аз съм почетен член на клуб „Трескава активност“, а Изи е лесбийка, която се препитава с изработване на бижута от хартиени изрезки и рула. Как си го обяснявате?

Вратата на банята не се заключва, но Изи все още не го знае, затова влизам и изчаквам да наплиска лицето си със студена вода, а после й подавам кърпа.

— Из, не исках да го кажа.

— Знам — поглежда ме в огледалото. Сега, когато имам истинска работа, която изисква обикновена прическа и нормални дрехи, повечето хора не могат да ни различат.

— Ти поне имаше връзка — отбелязвам. — Последната ми среща беше, когато купих онова кисело мляко.

Устните на Изи се извиват в усмивка и се обръща към мен.

— Тоалетната чиния има ли си име? — пита тя.

— Мислех си за „Джанет“ — отвръщам и сестра ми се ухилва.

Телефонът иззвънява. Отивам в дневната да вдигна.

— Джулия? Съдия Дисалво се обажда. Имам случай, за който ми трябва особен представител и се надявах да ми помогнеш.

Станах особен представител преди година, когато осъзнах, че безвъзмездната ми работа не стига за покриването на сметките ми. Особеният представител се назначава от съда като адвокат на дете по време на юридически процедури, в които е замесен малолетен. За да си особен представител, не е необходимо да си адвокат, но моралният компас и сърцето са задължителни. По всяка вероятност повечето адвокати не стават за работата точно заради това.

— Джулия? Там ли си?

Готова съм на всичко за съдия Дисалво, който задейства връзките си, за да ми намери работа, когато станах особен представител.

— Само кажи какво ти трябва — обещавам. — Какво става?

Дава ми информация — покрай ушите ми прелитат изрази като „медицинска еманципация“ и „майка с юридическо образование“ . Само две неща проникват веднага в съзнанието ми: думата „спешно“ и името на адвоката.

Господи, не мога!

— Мога да дойда след час — казвам.

— Добре. Защото според мен детето има нужда от подкрепа.

— Кой беше? — пита Изи, докато разопакова кутията, в която са материалите й за работа: инструменти, жици и малки контейнери на метални части, които прозвучават като скърцане на зъби, когато ги оставя на масата.

— Един съдия — отвръщам. — Момиче се нуждае от помощ.

Това, което не обяснявам на сестра си, е, че имам предвид себе си.

В дома на семейство Фицджералд няма никого. Звънвам два пъти на входната врата, убедена, че е станала грешка. Доколкото разбрах от съдия Дисалво, семейството е в криза. Озовавам се обаче пред добре поддържана къща с грижливо оплевени цветни лехи покрай пътеката.

Обръщам се да се върна в колата и съзирам момичето. Все още е само лакти и колене, изглежда непохватна, както често се случва с децата преди пубертета; прескача всяка пукнатина в тротоара.