Джоди Пико - Споделен живот

— Здравей — обръщам се към нея, когато се приближава достатъчно, за да ме чуе. — Ти ли си Ана?

Брадичката й моментално се вирва нагоре.

— Може би.

— Аз съм Джулия Романо. Съдия Дисалво ме помоли да стана твой особен представител. Обяснил ли ти е какво означава?

Ана присвива очи.

— В Бруктън отвлякоха едно момиче. Похитителят й казал, че майка й го помолила да я вземе и да я закара при нея на работа.

Започвам да ровя в чантата си и изваждам шофьорската си книжка и купчина документи.

— Ето, заповядай.

Тя поглежда първо към мен, после към ужасната снимка на книжката; прочита копието на молбата за еманципация, което взех от семейния съд, преди да дойда. Ако съм убиец психопат, значи съм си подготвила добре домашното. Част от мен вече оценява Ана по-високо заради бдителността й: това дете не се втурва слепешката в разни ситуации. Щом разсъждава толкова продължително и сериозно дали да тръгне с мен, значи сигурно е обмисляла също толкова продължително и сериозно дали наистина иска да се изтръгне от мрежите на семейството си.

Връща ми документите.

— Къде са всички? — пита.

— Нямам представа. Надявах се ти да ми кажеш.

Погледът на Ана неспокойно се плъзва към предната врата.

— Надявам се да не е станало нещо с Кейт.

Накланям глава и оглеждам изпитателно момичето, което вече е успяло да ме изненада.

— Имаш ли време да поговорим? — питам.

Зебрите са първите, при които спираме в зоологическата градина „Роджър Уилямс“. От животните в африканската част те винаги са ми били любими. Слоновете са ми безразлични, а котките никога не ги намирам, но зебрите ме запленяват. Ако бяхме извадили достатъчно късмет да живеем в свят, в който всичко е черно или бяло, те щяха да са едно от малките неща, които пасват.

Минаваме покрай малки сини антилопи и големи африкански антилопи, и нещо, наречено гол източноафрикански земекопач, което не излиза от пещерата си. Често водя в зоологическата градина децата, с чиито случаи съм натоварена. За разлика от моментите, когато сядаме един срещу друг в съда или дори в „Дънкин Донатс“, в зоологическата градина е по-вероятно да се отпуснат достатъчно, за да ми се доверят. Гледат как гибоните се люлеят на клоните като гимнастици на олимпиада и започват да говорят какво става у дома, без дори да осъзнават какво правят.

Ана обаче е по-голяма от другите деца, с които съм работила, и изобщо не е възхитена да се озове тук. Когато се сетя за това сега, осъзнавам, че съм сбъркала. Трябваше да я заведа в мол или на кино.

Вървим по криволичещите пътеки на зоологическата градина и Ана си отваря устата единствено когато трябва да ми даде отговор. Отвръща ми учтиво за здравето на сестра й и, да, наистина майка й е адвокатът на отсрещната страна. Благодари ми, задето й купувам сладолед.

— Кажи ми какво обичаш да правиш — питам я. — За развлечение.

— Да играя хокей — отговаря бързо. — Бях вратар.

— Беше?

— Колкото повече растеш, толкова по-малко ти прощава треньорът пропуснеш ли мач — свива рамене. — Не ми е приятно да разочаровам цял отбор.

„Интересен начин на изразяване“ — отбелязвам си.

— Приятелите ти продължават ли да играят хокей?

— Приятели? — повтаря Ана и поклаща глава. — Не можеш да каниш гости у дома, когато сестра ти има нужда от почивка. Не те канят на гости с преспиване, след като майка ти се появява да те вземе в два сутринта, за да отидеш в болницата. Навярно е минало доста време от ученическите ви години, но повечето хора си мислят, че особнячеството е заразно.

— С кого си говориш тогава?

Тя ме поглежда.

— С Кейт — отвръща и ме пита дали имам мобилен телефон.

Изваждам го от чантата си и наблюдавам как набира наизуст номера на болницата.

— Интересувам се от една пациентка — съобщава на телефонистката. — Кейт Фицджералд? — поглежда към мен. — Все пак ви благодаря — натиска бутоните и ми връща телефона. — Кейт не е регистрирана.

— Хубаво е, нали?

— Възможно е да означава просто, че документите все още не са стигнали до телефонистката. Понякога минават няколко часа.

Облягам се на перило близо до слоновете.

— В момента изглеждаш доста разтревожена за сестра си — отбелязвам. — Сигурна ли си, че си готова да приемеш това, което ще се случи, ако спреш да бъдеш донор?

— Наясно съм какво ще се случи — гласът на Ана е тих. — Никога не съм казвала, че ми харесва — вдига лице към моето и ме предизвиква да я обвиня.

За миг оставам загледана в нея. Какво бих направила аз, ако разбера, че Изи се нуждае от бъбрек или от част от черния ми дроб, или от костния ми мозък? Отговорът идва, без дори да се поколебая: ще попитам колко бързо можем да стигнем до болницата, за да извършим трансплантацията.