Джоди Пико - Споделен живот

— Готови сме. Вече направих увод за Кейт. Ще ви задам само няколко въпроса и ще сме готови, преди да се усетите.

Точно преди камерата да започне да се върти, Брайън избърсва бузите си в ръката на ризата си. Гримьорът, застанал зад прожекторите, изстенва.

— Е, по дяволите — прошепва съпругът ми, — няма да се появя по националната телевизия гримиран!

Камерата оживява със значително по-малко церемонии, отколкото сме очаквали — просто тихо бръмчене, което пробягва по ръцете и краката ми.

— Господин Фицджералд — обръща се към него Надя, — можете ли да ни обясните защо изобщо сте отишли при специалист по генетика?

Брайън поглежда към мен.

— Тригодишната ни дъщеря страда от много остра форма на левкемия. Онкологът ни предложи да намерим донор на костен мозък, но по-големият ни син не е съвместим. Има национален регистър, но докато открием донор за Кейт, е възможно тя вече да не е… сред нас. Затова си помислихме, че ще е добра идея да видим дали някой друг, брат или сестра на Кейт, съвпада.

— Брат или сестра — подема Надя, — които не съществуват.

— Все още не — отговаря Брайън.

— Какво ви накара да се обърнете към специалист по генетика?

— Липсата на време — отвръщам прямо. — Не можем да създаваме бебета всяка година, докато някое от тях се окаже съвместимо с Кейт. Лекарят огледа няколко ембриона, за да види кой от тях — ако изобщо има такъв — ще бъде идеалният донор за Кейт. Бяхме късметлии и един от четирите бе точно такъв. Имплантираха ми го инвитро.

Надя поглежда надолу към бележките си.

— Получили сте злобни писма, нали така?

Брайън кимва.

— Хората, изглежда, смятат, че се опитваме да създадем проектирано бебе.

— А не е ли така?

— Не сме поискали бебе със сини очи или такова, което ще стане високо метър и осемдесет, или с коефициент на интелигентност двеста. Да, помолихме за някои специфични характеристики — но те не са нищо, което, който и да било човек би сметнал за идеални черти. Те са просто чертите на Кейт. Не се стремим към супер бебе; желаем просто да спасим живота на дъщеря си.

Стискам ръката на Брайън. Господи, колко го обичам!

— Госпожо Фицджералд, какво ще кажете на бебето един ден, когато порасне? — пита Надя.

— Ако имаме късмет — отвръщам, — ще мога да й кажа да спре да досажда на сестра си.

Родилните ми болки започват вечерта на Нова година. Сестрата, която се грижи за мен, се опитва да отвлече вниманието ми от контракциите, като говори за положението на слънцето.

— Детето ще е Козирог — информира ме Имелда, докато разтрива раменете ми.

— Хубаво ли е?

— О, Козирозите не оставят работата си недовършена.

Вдишвам, издишвам.

— Хубаво е… да го знам — отвръщам.

Тази нощ се раждат още две бебета. Една жена, разправя Имелда, е стиснала краката си и не ги разтваря. Опитва се да накара бебето да изчака до 1991 година.

Първото новогодишно бебе ще получи пакет безплатни пелени и сто долара в сметка на „Ситизънс Банк“ за колежа един ден.

Имелда излиза, за да отиде на бюрото си, и ни оставя сами. Брайън посяга към ръката ми.

— Добре ли си?

Намръщена, усещам как ме разтърсва поредната контракция.

— Ще се почувствам по-добре, когато всичко свърши. Той ми се усмихва. За един пожарникар парамедик обикновеното раждане в болницата е нещо съвсем незначително. Ако водите ми бяха изтекли по време на катастрофа с влак или се гърчех в родилни мъки на задната седалка на такси…

— Знам какво си мислиш — прекъсва ме той, макар че не съм промълвила нито дума — и грешиш.

Повдига ръката ми и целува кокалчетата на пръстите ми.

Внезапно в мен се надига котва. Веригата, дебела като юмрук, се завърта в корема ми.

— Брайън — изохквам, — повикай лекаря.

Гинекологът ми влиза и слага ръка между краката ми.

Поглежда към часовника.

— Ако успееш да устискаш една минута — казва ми, — детето ще бъде прочуто.

Аз поклащам глава.

— Изкарай го — настоявам. — Веднага!

Докторът поглежда към Брайън.

— Намаляване на данъците? — предполага той. Наистина си мисля за спестяване, но то няма нищо общо с данъчните. Главата на бебето се плъзва през печата на кожата ми. Ръката на лекаря го държи, развива прекрасната връв от вратлето му, изважда я рамо след рамо.

Надигам се с усилие на лакти, за да видя какво става долу.

— Пъпната връв — напомням му. — Внимавайте.

Той я прерязва — о, прекрасна кръв! — и забързано я изнася от стаята, на място, където ще я поставят на криогенно съхранение, докато Кейт стане готова за нея.