Джоди Пико - Споделен живот

Майка ми коленичи до нея, отмята косата й назад и притиска кърпа към устата й, когато Кейт отново повръща — втори поток от кръв.

— Джес — казва тя с делови тон, — баща ти е отишъл на повикване и не мога да се свържа с него. Трябва да ни закараш в болницата, за да седя отзад с Кейт.

Устните на Кейт са хлъзгави като череши. Вдигам я на ръце. Само кожа и кости е, които стърчат през тениската й.

— Когато Ана избяга, Кейт не ми позволи да вляза в стаята й — обяснява майка ми, докато бърза след мен. — Дадох й малко време да се успокои. А после я чух да кашля. Трябваше да вляза.

„Значи ти си я изритала“ — помислям си и това не ме изненадва. Стигаме до колата и майка ми отваря вратата, за да сложа Кейт вътре. Потеглям и карам още по-бързо дори от обикновено през града, на магистралата, към болницата.

Днес, докато родителите ми бяха в съда с Ана, с Кейт гледахме телевизия. Тя не желаеше да пропусне сапунката си, а аз й казах да се разкара и вместо това пуснах канала на „Плейбой“. Сега, докато минавам на червено, ми се иска да я бях оставил да гледа малоумния сериал. Опитвам се да не поглеждам към бялото й личице в огледалото за обратно виждане. Човек би си помислил, че след толкова време съм свикнал, че моменти като този вече не са такъв шок. Въпросът, който не можем да зададем, препуска през вените ми с всеки удар на пулса: „Това ли е? Това ли е? Това ли е?“.

В мига, в който спираме на паркинга пред спешното отделение, майка ми изхвърча от колата и ме припира да извадя Кейт. Каква картинка сме само, докато минаваме през автоматичните врати: Кейт кърви в ръцете ми, а майка ми сграбчва първата сестра, която минава покрай нас.

— Има нужда от плателети.

Вземат я от мен и за няколко мига, дори и след като лекарският екип и майка ми изчезват с Кейт зад спуснатите завеси, продължавам да стоя с разтворени ръце, опитвайки се да свикна с това, че в тях вече няма нищо.

Доктор Чанс, онкологът, когото познавам, и доктор Нгуен, експерт, когото не познавам, ни съобщават това, за което вече сме се досетили: началото на фаталния етап на бъбречното заболяване. Майка ми стои до мен, стиснала с ръка стойка на системата на Кейт.

— Можете ли още да направите трансютантация? — пита тя, сякаш Ана никога не е завеждала дело, все едно то не означава абсолютно нищо.

— Клиничното състояние на Кейт е изключително сериозно — обяснява доктор Чанс. — И преди ви казах, че не знам дали е достатъчно силна да преживее такава операция; сега шансовете са дори още по-малки.

— Но ако има донор — настоява тя, — ще я направите ли?

— Един момент — струва ми се, че гърлото ми е пълно със слама. — Моят ще свърши ли работа?

Доктор Чанс поклаща глава.

— Обикновено не е необходимо донорът на бъбрек да съвпада идеално, но сестра ти не е обикновен случай.

Докторите излизат и усещам, че майка ми се взира в мен.

— Джес — казва тя.

— Не че предлагам. Просто исках, нали разбираш, да знам — уточнявам.

Вътре в себе си горя също толкова силно, както когато огънят пламтеше в склада. Какво изобщо ме накара да повярвам, че може да ставам за нещо, дори сега? Какво ме накара да помисля, че мога да спася сестра си, когато не съм в състояние да спася дори себе си?

Очите на Кейт се отварят и се втренчват право в мен. Тя облизва устните си. Все още са покрити със засъхнала кръв и това я кара да прилича на вампир. Не мъртъв. Де да беше така!

Навеждам се към нея, защото точно сега тя няма достатъчно сила да накара думите да прекосят въздуха помежду ни.

„Кажи…“ — прошепва само с устни, така че да не привлече вниманието на майка ми.

Отговарям също мълчаливо: „Кажи?“. Искам да съм сигурен, че съм разбрал правилно.

„Кажи на Ана“.

Но вратата се отваря със замах и баща ми изпълва стаята с дим. Косата, дрехите и кожата му вонят на опушено толкова силно, че вдигам глава, очаквайки да видя искри.

— Какво е станало? — пита и тръгва към леглото.

Безшумно се измъквам от стаята, защото вече не трябвам на никого. В асансьора, пред надписа „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“, запалвам цигара.

„Кажи на Ана“ какво?

По една случайност или може би карма — и трите клиентки във фризьорския салон сме бременни. Седим под сешоарите със скръстени на корема ръце като редица от Буди.

— Лично аз предпочитам Фрийдъм 7 7 Свобода (англ.) — бел.ред. , Лоу 8 8 Нисък (англ.) — бел.ред. и Джак — съобщава момичето до мен, което си боядисва косата розова.