Аз правя това, което ми се удава най-добре: отправям се в обратна посока.
Има ли на земята място, което да мирише по-добре от обществена пералня? Напомня ми на дъждовна неделя, когато не е необходимо да се измъкваш изпод завивките си, или като лежане по гръб на тревата, която баща ти току-що е окосил — прекрасна храна за носа ти. Когато бях малка, майка ми изнасяше горещи дрехи от сушилнята и ги стоварваше отгоре ми, както си лежах на дивана. Преструвах се, че всички те са една-единствена кожа, че съм сгушена под тях като огромно сърце.
Другото, което ми харесва, е, че обществените перални привличат самотните хора така, както магнитите — метал. На редица столове в дъното спи някакъв мъж с армейски ботуши и тениска с надпис „Нострадамус е бил оптимист“. Жена на масата за сгъване се занимава с купчина мъжки ризи и преглъща сълзите си. Съберете десет души в обществена пералня и има възможност да не сте най-зле от всички.
Сядам срещу редица перални и се опитвам да позная кои дрехи на кого от чакащите принадлежат. Розовите шорти и дантелената нощница са на момичето, което чете любовен роман. Червените вълнени чорапи и карираната риза са на заспалия, мръсен на вид студент. Тениските за футбол и детските цели дрешки са на момиченцето, което не спира да подава вдигащи пара бели чаршафи от сушилнята на майка си, която не я забелязва, потънала в разговор по мобилния си телефон. Що за човек може да си позволи мобилен, но не и собствена пералня и сушилня?
Понякога играя една игра сама със себе си: опитвам се да си представя какво ли би било да съм човекът, чиито дрехи се въртят пред мен. Ако перях тези здрави дънки, може би щях да бъда покривчия във Финикс, със силни ръце и загорял гръб. Ако притежавах чаршафите на цветя, може би щях да съм се върнала за ваканцията от „Харвард“, където уча за профайлър. Ако бях собственичка на атлазената пелеринка, може би щях да имам сезонни билети за балет. А после се опитвам да си представя как правя някое от тези неща и не мога. Виждам единствено себе си — донор на Кейт, всяко дарение се удължава и се преминава към следващото.
С Кейт сме сиамски близнаци; човек просто не вижда мястото, където сме свързани. И точно това прави раздялата още по-трудна.
Вдигам поглед, пред мен е застанало момичето, което обслужва автоматите, с халката на устната и сини кичури в многобройните си тънки плитки.
— Искате да ви разваля ли? — пита то.
В името на истината трябва да призная, че се страхувам от отговора си.
Аз съм хлапето, което си играеше с кибритени клечки. Крадях ги от рафта над хладилника и ги носех в банята на родителите си. Пяната за вана „Жан Нат“ се възпламенява, знаете ли? Изливаш я, цъкаш и може да запалиш огън на пода. Син е и щом алкохолът се изпари, угасва.
Веднъж Ана влезе в банята, докато бях вътре.
— Еей — викнах я, — виж това.
Капнах малко „Жан Нат“ на пода във формата на нейните инициали. После го запалих. Предположих, че ще избяга с писъци и ще ме издаде, но вместо това тя седна на ръба на ваната, посегна към шишето „Жан Нат“, очерта завъртулка с течността на плочките и ми каза да го направя отново.
Ана е единственото доказателство, че наистина съм роден в това семейство, а не оставен на прага им от някоя двойка като Бони и Клайд, побягнала после в нощта. На повърхността двамата с нея сме абсолютни противоположности. Под кожата обаче сме еднакви: хората мислят, че ни познават, и винаги грешат.
„Майната им на всички“. Трябва да си го татуирам на челото — толкова пъти съм го мислил. Обикновено съм постоянно в движение: летя с джипа си, докато дробовете ми откажат. Днес карам със сто петдесет и два километра в час по магистрала 95. Провирам се в и извън движението, сякаш зашивам рана. Непознати ми крещят иззад затворените си прозорци. Показвам им среден пръст.
Ще реша хиляди проблеми, ако забия джипа в мантинелата. Мислил съм си го, нали разбирате. На шофьорската ми книжка пише, че съм съгласен да бъда донор на органи, но всъщност разсъждавам дали да не стана мъченик за органи. Сигурен съм, че ще струвам много повече мъртъв, отколкото жив — сумата от отделните части е по-голяма от цялото. Чудя се кой ли ще се окаже новият собственик на черния ми дроб, на белите ми дробове и дори на очните ми ябълки. Чудя се кое ли нещастно копеле ще се прецака с тази част от мен, която минава за сърце.
За свое неудоволствие обаче изминавам пътя до изхода дори без драскотина. Слизам по рампата и минавам по Аленс Авеню. Там има подлез, където знам, че ще намеря Дан Дюрасел — бездомник, ветеран от Виетнам, който прекарва повечето от времето си в събиране на батерии, изхвърлени на боклука. Какво, по дяволите, прави с тях, нямам представа. Знам, че ги отваря. Казва, че от ЦРУ крият съобщения за агентите си в „Енърджайзър дабъл А“, а ФБР използва „Евъреди“.
Читать дальше