Джоди Пико - Споделен живот

Прави крачка назад, сякаш ме предизвиква — а също и Ана — да й възразим. Хвърлям поглед към дъщерята, която го улавя и поклаща глава почти незабележимо, все едно ме моли засега да не отвръщам.

Кого защитава — майка си или себе си?

В ума ми проблесва червена светлина: „Ана е на тринайсет. Живее с майка си. Майка й е отсрещната страна. Как е възможно Ана да живее в една и съща къща със Сара Фицджералд и да не бъде повлияна от нея?“

— Ана, утре ще ти се обадя.

И без да се сбогувам със Сара Фицджералд, излизам от къщата й и се отправям към единственото място на света, където никога не съм искала да отида.

Юридическата кантора на Камбъл Александър изглежда точно така, както съм си я представяла: на върха на висока сграда от черно стъкло, на края на коридор, застлан с персийски килим, зад две тежки махагонови врати, които държат настрана изметта на обществото. Зад масивното административно бюро седи момиче с порцеланово лице и телефонна слушалка, скрита под тежката й грива. Без да й обръщам внимание, се отправям към единствената затворена врата.

— Ей! — извиква момичето. — Не можете да влезете!

— Той ме очаква — уверявам го.

Камбъл изобщо не вдига поглед от това, което пише със страшна бързина.

— Кери — казва той, — виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…

— Здравей, Камбъл.

Първо престава да пише. После вдига глава.

— Джулия — изправя се като заловен в прегрешение ученик.

Влизам и затварям вратата след себе си.

— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд.

Куче, което не съм забелязала досега, застава до Камбъл.

— Чух, че си постъпил в юридическо училище.

— Харвард. С пълна стипендия.

— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… — гласът му заглъхва и той поклаща глава. — Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се срещнем по-рано.

Усмихва ми се и изведнъж се чувствам отново на седемнайсет — годината, в която осъзнах, че любовта не следва правила, годината, в която разбрах, че нищо не си заслужава да го имаш толкова много както нещо недостижимо.

— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръщам хладно. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.

Забележително спокоен съм, наистина, докато директорът на гимназията „Понагансет“ не започва да ми изнася по телефона лекция за политическата коректност.

— За Бога — дави се от възмущение той, — що за послание е това група ученици от коренните жители да нарекат училищната си баскетболна лига „Белите“?

— Предполагам същото, както когато вие сте избрали „Племенните вождове“ за талисман на училището си.

— Ние сме „Племенните вождове на Понагансет“ от хиляда деветстотин и седемдесета година — възразява директорът.

— Да, а те са членове на племето нарангасет, откакто са се родили.

— Пренебрежително е. И политически некоректно.

— За нещастие — изтъквам, — не можете да съдите някого за политическа некоректност, в противен случай щяхте да получите призовки още преди години. Както и да е, Конституцията гарантира най-различни индивидуални права на американците, включително коренните жители на САЩ — правото да се събират и правото на свободна реч, което означава, че „Белите“ ще получат разрешение да се събират дори и ако абсурдната ви заплаха за съдебен процес успее да влезе в съда. И като говорим за това, може да се замислите дали да не предприемете подобна акция срещу човечеството като цяло, защото със сигурност ще пожелаете да пресечете изначалния расизъм, заложен в имената на Белия дом, Белите планини и Белите страници.

На другия край на линията настава мъртвешка тишина.

— В такъв случай да предположа ли, че мога да предам на клиента си, че не възнамерявате да завеждате дело?

След като ми трясва слушалката, натискам бутона на интеркома.

— Кери, обади се на Ърни Фишкилър и му кажи, че няма причина да се притеснява.

Връщам се към камарата документи, струпана на бюрото ми, Съдия въздъхва. Спи дълбоко, сгушен като пухкав килим отляво на бюрото ми. Лапата му потръпва.

— На това му се вика живот — каза ми веднъж тя, докато наблюдавахме как едно кутре гони опашката си. — Искам да се преродя като куче.

Засмях се.

— В крайна сметка ще се преродиш в котка — отвърнах. — Котките не се нуждаят от никого другиго.

— Аз имам нужда от теб — възрази тя.

— Ами… — отвърнах. — Може би ще се преродя в коча трева.