Джоди Пико - Споделен живот

— Поло — усмихнах се. — Просто чакам конят ми да стигне дотук.

Тя не схвана шегата… или май не й се стори смешно.

— Какво искаш?

Не можех да призная, че съм я проследил.

— Помощ — отвърнах. — С едно домашно.

Всъщност дори не бях погледнал към задачата, възложена ни по английски. Грабнах листа най-отгоре в папката й и прочетох на глас:

— Натъквате се на ужасна катастрофа с четири коли. Виждате стенещи от болка хора и разпръснати наоколо тела. Длъжен ли сте да спрете?

— Защо да помагам? — попита ме.

— Ами, от юридическа гледна точка, не бива. Ако издърпаш някого от колата и му навредиш повече, могат да те осъдят.

— Имах предвид защо да помагам на теб.

Листът се понесе към земята.

— Нямаш особено високо мнение за мен, нали?

— Нямам никакво мнение за теб, точка. Всички сте сбирщина повърхностни тъпаци, готови по-скоро да умрат, отколкото да се приближат към някого, различен от тях.

— Не правиш ли и ти същото?

За един дълъг миг тя остана загледана в мен. После започна да тъпче нещата си обратно в раницата.

— Имаш тръст, нали? Ако ти трябва помощ, си наеми учител.

Сложих крак върху един учебник.

— А ти ще го направиш ли?

— Да те обучавам? Забрави!

— Да спреш. На мястото на злополуката.

Ръцете й застинаха неподвижно.

— Да. Защото дори ако законът казва, че никой не е отговорен за никого другиго, е правилно да помогнеш на някого, който има нужда от помощ.

Седнах до нея достатъчно близо, за да почувствам кожата на ръката й.

— Наистина ли го вярваш?

Тя погледна надолу към скута си.

— Да.

— Тогава как — попитах я — можеш да ме подминеш?

Всичко свърши, избърсвам лицето си с хартиени кърпички от автомата и намествам вратовръзката си. Съдия обикаля в тесен кръг около мен, както обикновено.

— Добре се справи — хваля го и го потупвам по гъстата козина на врата.

Връщам се в кабинета си, Джулия си е тръгнала. Кери седи на компютъра в рядък момент на продуктивност и пише.

— Каза, че ако имаш нужда от нея, можеш, по дяволите, да я потърсиш. Думите са нейни, не мои. И ми поиска медицинската документация. — Кери хвърля поглед през рамо към мен. — Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

Оранжево самозалепващо се листче на бюрото й привлича вниманието ми.

— Там ли иска да изпратим документите?

— Да.

Пъхвам адреса в джоба си.

— Ще се погрижа — казвам.

След седмица разкопчах полувисоките ботуши на Джулия Романо. Свалих камуфлажното й яке. Стъпалата й бяха тесни и розови като чашката на лале. Ключицата й представляваше загадка.

— Знаех си, че си красива там, отдолу — казах и това бе първото място от тялото й, което целунах.

Семейство Фицджералд живеят в Апър Дарби, в къща, която би могла да принадлежи на всяко типично американско семейство. Гараж за две коли; алуминиева обшивка; стикери „Дете“ на прозорците за пожарникарите. Стигам там, когато слънцето залязва зад покрива.

По време на пътуването съм се опитвал да се убедя, че думите на Джулия нямат нищо общо с причината, поради която реших да посетя клиентката си, и винаги съм възнамерявал да се отбия, преди да се отправя към къщи.

Истината е, че за всичките години, откакто практикувам, това е първият път, когато се отбивам в дома на клиент.

Ана отваря вратата.

— Какво правите тук?

— Искам да разбера как си.

— Допълнително ли се таксува?

— Не — отвръщам сухо. — Част от специална промоция за месеца.

— О — скръства ръце тя. — Говорихте ли с майка ми?

— Полагам всички усилия да избегна разговора. Да разбирам ли, че не си е вкъщи?

Ана поклаща глава.

— В болницата е. Кейт пак постъпи. Помислих си, че може да сте отишли там.

— Кейт не е моя клиентка.

Поради някаква причина думите май я разочароват. Прибира косата си зад ушите.

— Искате ли да влезете?

Влизам след нея в дневната и сядам на дивана — палитра от бодри сини ивици. Съдия подушва ръбовете на мебелите.

— Чух, че си се запознала с особения представител.

— Джулия. Заведе ме в зоологическата градина. Изглежда свястна — очите й се стрелват към моите. — Каза ли нещо за мен?

— Безпокои се, че майка ти обсъжда случая с теб.

— За какво друго можем да говорим — пита Ана — освен за мен?

За миг оставаме загледани един в друг. Нямам представа как трябва да се държат един с друг клиент и адвокат извън кантората.

Бих могъл да я помоля да ми покаже стаята си, но няма начин адвокат от мъжки пол да се качи на горния етаж сам с тринайсетгодишно момиче. Бих могъл да я заведа на вечеря, но се съмнявам, че ще оцени „Кафе Нуово“, едно от любимите ми свърталища, а не мисля, че бих могъл да преглътна някой от сандвичите на „Бъргър Кинг“. Бих могъл да я попитам как върви училището, но в момента не е учебен срок.