Джоди Пико - Споделен живот

Поглеждам с копнеж към празния коридор.

— Не може ли Изи да се върне?

Джулия се опитва да ме избута през вратата.

— Добре, съжалявам. Не исках да те зарязвам днес в кабинета, но… беше спешно.

Взира се в мен.

— За какво каза, че служи кучето?

— Не съм казал.

Тя се обръща, а ние със Съдия влизаме след нея по-навътре в апартамента и затваряме вратата зад гърба си.

— Отидох да видя Ана Фицджералд — продължавам да говоря. — Беше права — преди да поискам ограничителна заповед за майка й, трябваше да поговоря с нея.

— И?

Спомням си как с Ана седяхме на дивана на ивици и изплитахме помежду си паяжина на доверие.

— Смятам, че имаме едно и също предвид.

Джулия не отговаря, просто взема от кухненския плот чаша бяло вино.

— С удоволствие ще пийна — подхвърлям.

Тя свива рамене.

— В Смила е.

Хладилникът, разбира се. Заради усещането за сняг 11 11 „Госпожица Смила и нейното усещане за сняг“ — роман от 1992 г. на датския писател Петер Хьог — бел.прев. . Отивам до него и вземам бутилката, но усещам как Джулия се старае да потисне усмивката си.

— Забравяш, че те познавам.

— Познаваше — поправя ме.

— Тогава ме светни. С какво си се занимавала през последните петнайсет години? — кимвам през коридора към стаята на Изи. — Искам да кажа, освен да се клонираш.

Хрумва ми една мисъл и преди да съм успял да я изрека, Джулия отговаря:

— Всичките ми братя станаха строители, готвачи и водопроводчици. Родителите ни искаха момичетата им да учат в колеж и предположиха, че ако посещаваме „Уийлър“ през последната година, ще имаме по-големи шансове. Оценките ми бяха достатъчно добри, за частична стипендия, но Изи не успя. Родителите ми можеха да си позволят да изпратят само една от нас в частно училище.

— Тя отиде ли в колеж?

— Училището по дизайн — отвръща Джулия. — Дизайнер на бижута е.

— Враждебен дизайнер на бижута.

— Когато сърцето на човек е разбито, стават такива неща.

Погледите ни се срещат и Джулия осъзнава какво е казала току-що.

— Нанесе се при мен едва днес.

Очите ми проучват апартамента, търсят стик за хокей, брой на „Спортс Илюстрейтид“, стол на „Ла-Зет-Бой“, всякакви издайнически знаци за мъжко присъствие.

— Трудно ли е да свикнеш да живееш с някого?

— Преди съм живяла сама, Камбъл, ако това те интересува — поглежда към мен над ръба на чашата си. — А ти?

— Имам шест съпруги, петнайсет деца и цяло стадо породисти овце.

Устните й се извиват.

— Хората като теб постоянно ме карат да се чувствам като неудачница.

— О, да, ти само заемаш място на тази планета. Завършила „Харвард“, после учила право пак там, мекосърдечен особен представител…

— Откъде знаеш, че съм завършила юридическо училище?

— От съдия Дисалво — излъгвам и тя ми вярва.

Чудя се дали и тя се чувства така, сякаш от последната ни среща са изминали секунди, не години. Дали да стои до кухненския плот заедно с мен й се струва също толкова естествено, колкото и на мен. Чувствам се така, все едно се опитвам да изсвиря непознат нотен лист и осъзнавам, че всъщност е мелодия, която някога съм научил наизуст, мелодия, която мога да изсвиря със затворени очи, без дори да полагам усилие.

— Не мислех, че ще станеш особен представител — признавам.

— Нито пък аз — усмихва се Джулия. — Понякога все още си фантазирам как стоя на импровизирана трибуна в парка „Бостън Комън“ и изнасям пламенна реч срещу патриархалното общество. За нещастие, не можеш да плащаш на хазяина си с красноречие — хвърля поглед към мен. — Разбира се, погрешно вярвах, че по това време вече ще си станал президент на Съединените щати.

— Задавих се — признавам. — Наложи се да снижа амбициите си. А ти… всъщност предполагах, че живееш в предградие и си домакиня и майка, която кара децата си на тренировки по футбол и прави някой късметлия много щастлив.

Джулия поклаща глава.

— Мисля, че ме бъркаш с Мъфи, Битси, Тото или както там, по дяволите, се казваха момичетата от „Уилтър“.

— Не. Просто си мислех, че… че този човек може да съм аз.

Настъпва плътно, лепкаво мълчание.

— Ти не желаеше да си този човек — казва най-после Джулия. — Обясни ми го пределно ясно.

Искам да възразя, да й кажа, че не е вярно. Но какво иначе да си помисли, когато й казах, че не желая да имам нищо общо с нея? Когато след това се държах като всички останали.

— Спомняш ли си… — започвам.

— Спомням си всичко, Камбъл — прекъсва ме. — Ако не помнех, сега нямаше да е толкова трудно.