Джоди Пико - Споделен живот

— Искаш цигара? — ухилва се Джес.

— Не се шегувам — отвръщам.

Джес вдига вежда и обръща волана изключително рязко, помислям си, че ще се преобърнем. Спираме на отбивката сред облак прах. Брат ми включва светлините в купето и разтърсва пакета така, че от него изпада цигара.

Струва ми се толкова крехка между пръстите ми, като фината кост на птичка. Хващам я така, както според мен трябва да го направи драматична героиня, между показалеца и средния пръст. Поднасям я към устните си.

— Първо трябва да я запалиш — разсмива се Джес и щраква запалката „Зипо“.

По дяволите, няма начин да се наведа към пламъка; по всяка вероятност ще запаля косата си вместо цигарата.

— Ти го направи — казвам.

— Не. Ако ще се учиш, ще научиш всичко — отново щраква запалката.

Докосвам цигарата до пламъка и всмуквам силно, както съм виждала да прави Джес. Гърдите ми сякаш се пръсват, започвам да кашлям невероятно силно и за минута ми се струва, че усещам дробовете си чак в основата на гърлото, розови и гъбести. Джес се залива от смях и издърпва цигарата от ръката ми, преди да съм я изпуснала. Всмуква силно на два пъти и я изхвърля през прозореца.

— Добър опит — казва.

Гласът ми стърже така, сякаш в гърлото ми има пясък:

— Все едно съм облизала грип.

Докато се опитвам да си спомня как се диша, брат ми пак излиза на пътя.

— Какво те накара да поискаш да пробваш?

Свивам рамене.

— Помислих си: „Защо не?“.

— Ако ти трябва списък на греховете, да ти направя.

Не отговарям и той хвърля поглед към мен.

— Ана — казва, — не постъпваш грешно.

Вече сме спрели на паркинга на болницата.

— Не постъпвам и правилно — изтъквам.

Той изключва двигателя, но не понечва да излезе от колата.

— Помисли ли за змея, който пази пещерата?

Присвивам очи.

— Говори на английски.

— Ами, предполагам, че мама спи на не повече от два метра от Кейт.

Мамка му! Не мисля, че майка ми ще ме изгони, но със сигурност няма да ме остави насаме с Кейт, а точно сега искам това повече от всичко друго. Джес поглежда към мен.

— Дори да видиш Кейт, няма да се почувстваш по-добре.

Наистина не мога да обясня защо изпитвам нужда да знам, че тя е добре, поне засега, макар че съм предприела стъпки, които ще сложат край на това.

Но сега за първи път някой сякаш разбира. Джес се взира през прозореца на колата.

— Остави на мен — предлага.

Бяхме единайсет и четиринайсетгодишни и тренирахме, за да влезем в „Книгата на Гинес“. Със сигурност на този свят не беше имало други две сестри, които едновременно да стоят на главата си толкова дълго, че бузите им да се втвърдят като сливи, а очите им да не виждат нищо друго, освен червено. Кейт приличаше на фея — цялата ръце и крака; когато се наведеше към земята и вдигнеше краката си във въздуха, движението й изглеждаше ефирно като на паяк, който пълзи по стена. Що се отнасяше до мен, май се противопоставях на гравитацията с тупване.

Балансирахме мълчаливо няколко мига.

— Иска ми се главата ми да беше по-плоска — казах и почувствах, че веждите ми се свиват. — Мислиш ли, че ще изпратят вкъщи някого, за да ни засече времето? Или просто трябва да направим запис на видео?

— Те ще ни съобщят, предполагам — Кейт скръсти ръце на килима.

— Мислиш ли, че ще станем известни?

— Може дори да ни дадат по шоуто „Тъдей“. Там показаха онзи единайсетгодишен, дето свири на пиано с крака — за миг се замисли. — Мама е познавала човек, който бил убит от пиано, паднало от прозорец.

— Не е вярно. Защо някой би избутал пиано през прозорец?

— Вярно е. Питай я. Освен това не са изнасяли пианото, а са го внасяли — подпря кръстосаните си крака на стената. Изглеждаше така, сякаш само седи с главата надолу. — Как мислиш, кой е най-добрият начин да умреш?

— Не искам да говоря за това — отвърнах.

— Защо? Аз ще умра. Ти ще умреш — когато се намръщих, тя настоя: — Ами да, ще умреш — после се ухили. — Мен просто ме бива в това повече от теб.

— Този разговор е глупав — вече усещах как кожата ме сърби на места, които знаех, че никога няма да успея да почеша.

— Може би самолетна катастрофа — промълви замислено Кейт. — Ще е неприятно, да, когато осъзнаеш, че падаш… но после просто ще се случи и ще се превърнеш прах. Как така хората се изпаряват, но успяват да намерят в клоните на дърветата дрехи, както и черните кутии?

Главата ми вече пулсираше.

— Млъквай, Кейт.

Тя пропълзя надолу по стената и седна със зачервено лице.