Джоди Пико - Споделен живот

— Може и просто да пукнеш в съня си, но е някак скучно.

— Млъквай — повторих, ядосана, че издържахме само двайсет и две секунди, ядосана, че сега ще трябва да се опитаме да направим рекорда отначало. Постарах се пак да погледна нещата от светлата страна и се опитах да махна заплетената коса от лицето си. — Знаеш ли, нормалните хора не мислят за смъртта.

— Лъжкиня. Всеки си мисли за смъртта.

— Всеки мисли за твоята смърт — отвърнах.

В стаята се възцари такава тишина, че се зачудих дали пък да не се опитаме да поставим друг рекорд — колко дълго две сестри могат да държат дъха си затаен?

После по лицето й трепва внезапна усмивка.

— Е — въздъхна Кейт, — сега поне казваш истината.

Джес ми дава банкнота от двайсет долара, за да си хвана такси до къщи, защото това е единствената слабост в плана му — след като го осъществим, няма да се върне с колата обратно. До осмия етаж се качваме пеша вместо с асансьора, защото оттам се минава зад бюрото на сестрите, а не пред него. Брат ми ме намества зад шкаф за спално бельо, пълен с възглавници с изкуствени калъфки и чаршафи с отпечатано име на болницата.

— Чакай! — обаждам се, когато се обръща да тръгне. — Откъде ще разбера кога е време?

Той избухва в смях.

— Ще разбереш, повярвай ми.

Изважда от джоба си сребърна манерка — същата, която баща ми е получил от началника си и смята, че е загубил преди три години, — отвива капачката и залива цялата предница на ризата си с уиски. Тръгва по коридора. Е, не може да се каже, че върви, не точно — блъска се като билярдна топка в стените и събаря количка за чистене.

— Мамо? — изкрещяла той. — Мамо, къде си?

Не е пиян, но със сигурност страхотно имитира състоянието. Това ме кара да се запитам за всички пъти, когато съм поглеждала през прозореца на стаята си посред нощ и съм го виждала да повръща в рододендроните. Може би и тогава е било просто представление.

Сестрите се изсипват от кошера си — иззад бюрото, — опитват се да укротят момче, два пъти по-младо и три пъти по-силно от тях, което в същия миг сграбчва най-горния ред на стойка за бельо и го дръпва напред. Трясъкът е оглушителен и ушите ми писват. Зазвъняват бутони за повикване и бюрото на сестрите сякаш се превръща в табло на оператор, но и трите жени нощна смяна полагат всички усилия да удържат Джес, докато той рита и се мята.

Вратата към стаята на Кейт се отваря и майка ми се появява с мътен поглед. Поглежда към Джес и за частица от секундата лицето й замръзва от осъзнаването, че да, нещата всъщност могат да станат още по-лоши. Джес люшва глава към нея като огромен бик и лицето му омеква.

— Здрасти, мамо — поздравява я и й се усмихва широко и неопределено.

— Много съжалявам — обръща се майка ми към сестрите и затваря очи, когато Джес залита към нея и непохватно я обгръща с ръце.

— В закусвалнята има кафе — предлага едната сестра, но майка ми е прекалено притеснена дори да й отговори.

Просто тръгва към асансьорите със сина си, залепен за нея като мида за корабен корпус, и натиска бутона за надолу отново и отново с напразната надежда, че така вратите ще се отворят по-бързо.

Те изчезват и всичко става лесно — почти прекалено лесно. Някои от сестрите забързано се отправят да проверят пациентите, които са позвънили; други сядат обратно зад бюрото и приглушено коментират за Джес и горката ми майка, все едно е някаква игра на карти. Изобщо не поглеждат към мен, докато се измъквам от шкафа, минавам на пръсти по коридора и се вмъквам в болничната стая на сестра си.

На един Ден на благодарността, когато Кейт не беше в болница, наистина се престорихме, че сме нормално семейство. Гледахме по телевизията парада, където огромен балон стана жертва на свиреп вятър и се уви около нюйоркски светофар. Опекохме си месо. Майка ми изнесе ядеца на пуйката на масата и се сдърпахме кой да има честта да го счупи. С Кейт спечелихме. Преди да стисна здраво костта, майка ми се наведе и прошепна в ухото ми:

— Знаеш какво трябва да си пожелаеш.

Затова стиснах здраво очи и си помислих, че искам ремисия за Кейт, макар че възнамерявах да си пожелая собствена музикална уредба, и изпитах злобно удовлетворение от факта, че не бях излязла победител в дърпането.

След обяда баща ми ни изведе навън за игра на футбол с позволено събаряне на играчите, докато майка ми миеше съдовете. Излезе, когато с Джес вече бяхме отбелязали две точки.

— Кажете ми — рече тя, — че халюцинирам.

Нямаше нужда да казва нищо повече — всички бяхме виждали Кейт да пада като всяко обикновено дете и да кърви неудържимо като болно.