Джоди Пико - Споделен живот

Пулсът ми се ускорява дотолкова, че Съдия се надига и тревожно завира муцуна в бедрото ми. Тогава вярвах, че нищо не може да нарани Джулия, която изглеждаше толкова свободна. Надявах се да извадя този късмет.

Грешах и за двете.

В дневната си имаме цял рафт, посветен на визуалната история на семейството ни. Там са бебешките снимки на всички ни, някои от училищни събития, както и различни снимки от ваканции, рождени дни и празници. Те ме карат да си помисля за дупки в колан или драсканици на стена в затвор — доказателство, че времето е минало, а всички ние не сме се реели в някакво чистилище.

Има снимки по две в рамка, единични, комплекти осем на десет, четири на шест. Направени са от светло дърво, дърво с инкрустации, както и от много красива стъклена мозайка. Вземам една снимка на Джес, на която е двегодишен, в каубойски костюм. Поглеждам я и си помислям, че човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.

Ето я Кейт с коса и с гола глава; една на Кейт като бебе в скута на Джес; една на майка ми, която държи двама им на ръба на басейн. Има и мои снимки, но не много. Превръщам се от бебе в десетгодишна само за няколко фотографии.

Вероятно защото съм третото дете и родителите ми са се уморили да поддържат каталог на живота. Навярно защото са забравили.

Никой не е виновен и не е кой знае какво, но се чувствам леко потисната. Една снимка означава: „Ти беше щастлива и исках да уловя този миг“. Една снимка казва: „Ти беше толкова важна за мен, че оставих всичко друго и дойдох да гледам“.

Баща ми се обажда в единайсет часа и пита дали да дойде да ме вземе.

— Майка ти ще остане в болницата — обяснява. — Ако не искаш да оставаш сама в къщата, можеш да спиш в пожарната.

— Не, няма проблем — отвръщам. — Ако ми трябва нещо, винаги мога да повикам Джес.

— Да — съгласява се баща ми. — Джес.

И двамата се преструваме, че можем да разчитаме на този резервен план.

— Как е Кейт? — питам.

— Все още е доста зле. Натъпкаха я с лекарства — чувам го как си поема дъх. — Знаеш ли, Ана… — започва татко, но после чувам някъде отзад пронизителния звук на звънец. — Скъпа, трябва да вървя — и ме оставя с мъртвешката тишина на другия край на линията.

За секунда продължавам просто да държа слушалката. Представям си как баща ми обува ботушите си и вдига панталона за тирантите. Представям си как вратата на пожарната се отваря като пещерата на Аладин, а моторът изпищява с баща ми на мястото до шофьора. Всеки път, когато отиде на работа, трябва да гаси пожари.

Точно от това окуражаване имам нужда. Грабвам пуловер, излизам от къщата и се отправям към гаража.

В училището имаше едно момче, Джими Стредбоу, абсолютен неудачник. Целият беше в пъпки, имаше домашен плъх, наречен Сирачето Ани; а веднъж в час по биология повърна в аквариума с рибите. Никой никога не му говореше от страх да не се зарази с шантавост. Едно лято Джими се разболя от множествена склероза. След това никой никога не се държа лошо с него. Ако се разминехме в коридорите, му се усмихвахме. Ако седнеше до някого на обяд, го поздравяваха с кимване. Трагедията сякаш бе заличила всякакъв спомен, че някога е бил особняк.

От мига на раждането си се превърнах в момичето с болната сестра. През целия ми живот касиерите в банката са ми давали допълнителни близалки; директорите ме познаваха по име. Никой никога не се държи открито зле с мен.

Това ме кара да се чудя какво ли щеше да е отношението към мен, ако бях като всички други. Може би съм ужасен човек, но никой никога няма да събере смелост да ми го заяви в лицето. Вероятно всички ме смятат за груба, грозна или глупава, но трябва да са мили с мен, защото е възможно обстоятелствата в живота ми да са ме направили такава.

Ето защо се чудя дали това, което правя в момента, просто не отразява истинската ми природа.

В огледалото за обратно виждане се появяват и изчезват фаровете на друга кола и пламват като зелени очила около очите на Джес. Той кара лениво, само с една ръка. Има спешна нужда от подстригване.

— Колата ти вони на цигари — казвам.

— Да. Но миризмата прикрива тази на разлято уиски. — Зъбите му проблесват в мрака. — Защо? Притеснява ли те?

— Донякъде.

Джес се пресяга през мен към жабката. Изважда пакет „Мерите“ и запалка, пали цигарата и издухва дима към мен.

— Извинявай — изрича, но всъщност не съжалява.

— Може ли и на мен?

— И на теб какво?

— Една цигара — толкова са бели, сякаш блестят.